— Изнизах се незабелязано. Като насън! И ето тук — в апарата ми е дъртата костенурка. Това се казва удар, Клаудия! Ние сме победителите!
Клаудия мълчеше. Вятърът я принуждаваше да държи очите си затворени. Не бе много уверена, че наистина е победителка.
— Сложи ги една до друга и виж! Половин век дели двете снимки. Би могло да се постави и за заглавие — заяви Силвия.
— Да — потвърди Клаудия, като сравняваше снимката на Саша Колмар във вечерна рокля, и другата, направена предната вечер в градината. — Те казват всичко. Коментар не е нужен.
Материалът за клиниката «Бел Еър» беше готов. Обслужването бе описано с пълни подробности. Беше добавила също така едно кратко и сериозно интервю с доктор Вайнес (поместено точно под смешната му снимка със спортен екип). Бе убедена, че е направила банална и скучна статия. Но тези снимки…
— Слушай! — обърна се тя към художника. — Ще съкратя уводната част. Махни снимките от гимнастическия салон и ми остави повече място за тези две снимки. Ето текста, едно заглавие…
Клаудия седна пред компютъра. Силвия надничаше зад гърба й да прочете написаното.
— Започваме с текстовете под снимките: «Спомняте ли си Саша Колмар? През петдесетте години бе смятана за най-младата кралица на козметиката и вече бе създала цяла империя. Ето я! На снимката вляво, облечена с вечерна рокля. Очарователна е, прилича на двете големи звезди на онова време — Рита Хейуърт и Лорийн Бакол. Днес е кралица и затворничка. Живее в усамотена вила на Лазурния бряг, сама, само с една прислужничка, един папагал и спомените за отминалите години. Снимката вдясно е изключителна.»
— А сега статията — решително изрече Клаудия.
— Според мен рискуваш пътуването в Полинезия. — Силвия бе смутена. — Не съм убедена, че майка ти ще одобри този кисело-сладък колаж…
— Хайде де! Та това е единственият начин този скучен материал да стане по-пикантен. Освен това…
— Освен това?
— Никога не се притеснявам за последствията.
Клаудия редактира материала. Отпечата го и докато го странираха наново, написа текста и на английски. Никога не превеждаше. Двата езика бяха толкова различни, че не допускаха простото им пренасяне.
— Магда, първите два броя на «Смарт» да бъдат изпратени лично на доктор Върнън Вайнес в клиниката «Бел Еър». Незабавно — поръча тя на секретарката на Алма.
Имаше усещането, че е хвърлила камък в блато.
Глава 2
Клаудия не обичаше да спортува, но се оставяше Силвия да я мъкне със себе си на разни приключения, като курса за управление на платноходки в Сардиния. Повечето бяха съвършено неподходящи за нея — нетърпелива и разумна едновременно. А за да спортуваш, се иска търпение.
— Трябва да си упорита — порицаваше я приятелката й. — Не бива веднага да се отказваш.
През първия ден на курса Клаудия си ожули ръцете и изпусна въжетата, когато трябваше да ги държи. На втория ден не се приведе навреме и гикът я перна по главата, а на третия изгоря след безкрайните часове под слънцето. Затова на четвъртия остана на сушата. Още преди да се свечери, откри, че има директен ферибот до Пиомбино, и се измъкна, като остави една трогателна бележка: «Силвия, кожата ми почти се възстанови. Не ми се сърди! Отивам в ашината».
Ашината*, както я произнасяха в Тоскана, беше оазисът на баща й. На следващия ден той я видя как пристига — разрошена, с раница на гърба си, вкопчила се в човека, който с мотоциклета си два пъти седмично разнасяше пощата вън от селото.
[* Hascina — извънградско имение. Названието е типично за областта Тоскана и се произнася в съответствие с тамошния диалект. — Б.пр.]
Да, наистина ашината бе разположена сред полето, в началото на долината Киана, откъдето започваха първите възвишения и наоколо все още можеха да се видят диви пространства. Къщата на Лудовико Фредиани не беше толкова ценна като онези, които през последните двадесет години бяха купени от чужденци. Неговата бе изградена от камък и тухли с една изящна типично селска конструкция, която той бе запазил непокътната. Беше къща, каквато мнозина мечтаеха да притежават като надеждно убежище, пасторално и отдалечено, без да имат представа обаче дали биха могли да живеят там. Лудовико Фредиани знаеше как да живее в нея.
— Прекарах три дни на яхта — обясни Клаудия и слезе от мотора, като масажираше задните си части.
— Можеше да ми се обадиш, щях да дойда на гарата в Арецо.
— Опитах. Толкова пъти ти звънях по телефона. Сигурно съм събудила всички щурци. Намерих превоз до селото и отидох в магазина на Елена. Тя ми каза, че си навън и ми даде ключовете от къщата. След това пощаджията ми предложи да ме докара.