— Така е! — Той се плесна по челото. — Тази сутрин ходих до Флоренция. — Баща й сърдечно я прегърна. — Как ти хрумна тази идея с лодките? Нали знаеш, че и ти си земна като мен.
Лудовико Фредиани с ореола от бели коси около загорялото му лице и с къдравата си прошарена брада приличаше повече на патриарх, отколкото на баща. Почти шестдесет и две годишен, той беше слаб, с атлетична фигура. Сякаш бе селянин, който работи, колкото да не се прегърби. До петдесетгодишна възраст бе изключително способен художник. Работеше в областта на рекламата. Истински майстор на изкуството, а в същото време — нетърпелив и нещастен съпруг на красива, амбициозна и доста по-млада жена, която го ощастливи само с това, че му даде една дъщеря — Клаудия.
През едно лято, прекарано в Тоскана, животът му се промени. Купи си на безценица запусната селска къща. Постепенно я превърна в спартански, но удобен дом. Запозна се и с едно момиче, което имаше магазин в селото и между многото продукти продаваше и вкусни зеленчукови консерви и конфитюри, които приготвяше сама. Естествено — без химически добавки, както повеляваха модата и здравият разум.
Щом се разведе с Алма, Лудовико стана «екологичният» баща за дъщеря си. Земята около къщата му позволяваше да поддържа зеленчукова градина, а плодовете от овощните дървета използваха за консервите на Елена — новата му приятелка. Освен това Лудовико бе сътрудник на една от най-прочутите рекламни агенции във Флоренция. Мотото му «Разделяй и владей» в действителност означаваше: «Разпределяй времето си между различни дейности. Така те няма да имат власт над теб». Тридесетте години стрес в областта на рекламата го бяха научили, че единственият изход е да се направи «салтомортале» — или умираш, или вършиш глупости. Ашината, според бившата му съпруга, беше лудост.
После там беше и Елена — тридесетгодишна жена, здрава и набита, с необикновени златисти коси, дълги до талията. Беше истинска, каквито бяха и консервите й, питките й, магазинът й, препълнен със стари завеси, старинни дантели и дреболии, подбрани с вкус.
— А майка ти? — попита дъщеря си Лудовико. След развода Алма бе излязла от живота му. Остана да съществува само в един малък недосегаем кръг като майка на Клаудия.
— Заведе Перикъл на пътешествие в Африка. Нали знаеш, той й угажда за всичко.
— Не е възможно да се държи по друг начин.
— Обаче не ми се видя много ентусиазирана от пътуването — отбеляза Клаудия. — Доволна е само когато се занимава със своя «Смарт».
— Това е детето им! Той даде парите, а тя го управлява.
За благородника Поджи — заможен строител на къщи за богатите — да подари на съпругата си стотина милиона, бе все едно да й припише апартамент. Още повече че тя бе амбициозна и способна и като оглави това печелившо списание, тя утрои капитала. А Перикъл бе изпълнен с възхищение от това и от нея.
— Знаеш ли — продължи Лудовико — рядко съм виждал двойка, така сплотена като Алма и съпруга й.
— Както ти и Елена. Ясно е, че вторите бракове са по-успешни.
— Обаче ти струва скъпо, докато стигнеш до тях. Би трябвало да не внимаваш първия път.
Елена се върна с велосипеда си, а лятната вечер бе прохладна. Тя веднага приготви стаята за гости за Клаудия, наряза питка с шунка и поднесе пенливо младо вино.
— А сега ме извинете, но преди вечерята трябва да свърша една работа.
До портата имаше плет от боровинки. Сутринта Елена ги бе обрала. Сложи плодовете в един казан със захар.
— Трябва да врят само няколко минути. Така запазват вкуса си.
— Конфитюрът не се ли разваля?
— Достатъчно е да се прибави винена киселина. Рецептата на бабите!
— По колко ги продаваш тези буркани с екологичен конфитюр?
— Е, който ги цени, той е готов и да плаща. От друга страна, приготвянето им изисква време и труд.
— Сама ли правиш всичко?
— Вико ми помага. И на него му харесва да върши нещо с ръцете си.
Толкова бяха погълнати от разговора си, че чуха телефона едва на третото или четвъртото позвъняване.
— Току-що дойде и вече те търсят — отбеляза Лудовико.
Беше Магда Белини.
— Търсих те в Сардиния, но Силвия ми каза, че мога да те намеря при баща ти. Всичко наред ли е? Запиши си един номер: 0034/93275665. Търсиха те спешно три пъти, но на майка ти не съм казала.
— Гениална си! Кой ме търси? — попита Клаудия. Бе познала кода на Монте Карло.
— Не си каза името.
— А гласа?
— Сериозен глас… говореше английски.
— Благодаря. — Клаудия повтори номера. — Веднага ще позвъня.
Замисли се кой би могъл да бъде — доктор Вайнес или неприятната Бахофен?! Но номерът не бе на клиниката.