Навярно бе личен телефон. Клаудия веднага реши да се обади.
— На телефона е Клаудия Фредиани. Някой от този телефон ме е търсил.
Прозвуча сериозният глас, но не бе на Върнън, нито на Бахофен.
— Вие ли написахте онзи материал за Саша Колмар? — попитаха я на чист английски.
— Да. Извинете, мадам, коя сте вие?
— Аз съм Саша Колмар. Преди няколко дни внукът ми донесе списанието и прочетох материала. Написали сте го така, сякаш сте топили писалката си в оцет.
Тишина. Дъхът на Клаудия спря. Дори по телефона се усещаше властността на тази жена. Точната преценка на нейната статия я порази.
— Нима ви хареса? — Гли илиласът й трепна от изненада.
— Защо се чудите? Убедена съм, че имате вроден дар да откривате истината по малко знаци. Умело сте забъркали оскъдните факти, които сте открили, с многото измислици, писани за мен. Истински талант на разказвач!
— Подигравате ми се.
— Нямам време за шеги. На колко години сте, госпожице Фредиани?
— Почти на двадесет и четири.
— Подходяща възраст — отбеляза властният глас. — Елате тук, госпожице Фредиани, ако искате да напишете нещо значимо. Може би това е вашият шанс. Гледайте да не го пропилеете. Вече знаете пътя. Давам ви три дни, за да дойдете във вила «Палма». И не казвайте на никого.
— Защо искате да се срещнем? — попита Клаудия.
— За да разбера дали все още имам добър нюх. Елате! Мога да ви направя предложение, на което е невъзможно да се устои.
— Какво означава «предложение, на което е невъзможно да се устои»?
— Опитайте да отгатнете. Или елате да го чуете.
— Как така се интересуваш от тази стара кариатида? — попита Лудовико, когато след вечерята Клаудия му разказа всичко. — Или зад това се крие някой друг?
— Не говори като мама. Според нея аз като че ли не правя нищо друго, освен да тичам след мъжете…
— Това невинаги е грешка. И Елена ме плени, като слагаше свежи цветя и буркани с туршии на масата ми, когато живеех като монах.
— Но аз не срещнах на Лазурния бряг човек, който да ми харесва колкото теб — поласка го тя. — А възрастната дама изобщо не съм виждала.
— Неустоимите предложения могат да се окажат много опасни, но придават и вкус на живота.
— Точно от това имам нужда — замислено отбеляза тя.
Поседяха около масата. Елена бе разтребила и донесе кошница с плодове. Старата ацетиленова лампа, превърната в електрическа, разпръскваше златиста светлина върху лицето на Клаудия. Лудовико загрижено наблюдаваше дъщеря си. Изглеждаше по-млада от възрастта си — един недозрял плод, растение, недокоснато от ножиците на живота. Жената, която виждаше в нея, бе непокварена и жизнена. Би било жалко някой глупав или властен мъж да я съсипе. И у тази непозната жена имаше нещо от него. То не беше само формата на очите й и слабото тяло, което се забелязваше под широката риза. Тя притежаваше жаждата да опознае света. От майка си бе наследила деликатната кожа с цвят на праскова. Алма бе голяма красавица, струваха си двадесетте години от живота му, които й бе дал.
— Каквото и да е предложението — посъветва я Лудовико, тъй като добре знаеше, че дъщеря му ще замине за Монте Карло, — дай си поне дванадесет часа да си помислиш. — Бе убеден, че мирише на пари, а той не знаеше как би реагирала дъщеря му на едно богатство. Кой знае дали не бе наследила алчността на майка си? — Както и да е, тази нощ ще спиш тук.
На другия ден Лудовико придружи Клаудия до летището във Флоренция и я качи на самолета за Ница. Докато летяха над морето между бреговете на Лигурия и Сардиния, Клаудия изпита усещането, че се движи по път, маркиран със странни съвпадения: репортажа в «Бел Еър», снимките на Саша Колмар, телефонния разговор от ашината. Какво ли я очакваше? Нищо не бе случайно, всяко събитие се пораждаше от друго. Но всички те бяха свързани със здрав и гъвкав пръстен — нейните решения, каквито и да бяха те. Не беше ли точно това определението за авантюра?
На летището в Ница я чакаше изненада. Клаудия едва не се сблъска с него, а той веднага я забеляза.
— Доктор Вайнес, откъде знаете, че пристигам?
Той се усмихна, взе сака от ръката й, измъкна от джоба си съобщение, получено по факса, и й го подаде.
Дъщеря ми пристига в Ница със самолет в 18:40.
Лудовико Фредиани
Клаудия бе дала на баща си телефонния номер на вила «Палма» и той веднага се бе възползвал от това.
— Не се ядосвайте — каза доктор Вайнес. — Баща ви има право да ви закриля.
Отправиха се към една кола на паркинга.
— А сега ще ви откарам веднага на гарата. Ще успеете да хванете експреса за Милано — заяви той.
— И дума да не става! Трябва да видя…