Пътят направо през планините не беше лек: трябваше да се пресичат множество долове и да се прехвърлят до петнайсет седловини на ден. Геолозите крачеха механически, без думи и мисли. Нищожните порции храна не бяха достатъчни да покрият огромния разход на сили. Пътуването започваше при първите проблясъци на утринната светлина и свършваше късно след полунощ. Светложълтите иглици на листвениците се ронеха, гората беше наситена с вода от непрестанния дъжд. Памуклийките на геолозите бързо се наквасваха цели и вечер дълго димяха край силния огън, а на следната сутрин отново се пропиваха с влага още в първия час на пътуването. Вода се разля по блатата и покри до едната четвърт високите буци пръст, между които и при най-малка погрешна стъпка хората потъваха до пояс. Тънкият лед пращеше под разкисналите се ботуши. Никакъв дивеч не се срещаше по пътя — планините сякаш бяха опустели и берданата притискаше рамената едно след друго като безполезен товар.
Утрото на четвъртия ден свари Чурилин и Султанов да се катерят по един стръмен склон. На билото пред пътниците се вдигна червено-сивото було на мъглата и се откри обширна полегата стръмнина, образувана от сипеи с огромни остроъгълни скали. В далечината се издигаше като стена тъмносиният, покрит с ръждиви петна срещуположен склон на долината на голяма река.
— Ето и Мойеро! — Чурилин седна на един камък и изтърси джоба си, търсейки последните трохи махорка. — Как са минали те тук с конете? Последният им знак е на билото, а по-нататък нищо не се вижда.
— Да се спуснем направо по сипея в долината и да тръгнем по течението на реката — предложи Султанов, — след това ще се върнем нагоре. Някъде непременно ще пресечем следите им.
Началникът на производствения отдел при института влезе в кабинета на Ивашенцев и мълчаливо се отпусна в креслото.
— Сериозно се тревожа за Чурилин — каза загрижено професорът. — Този човек е много упорит, за да бъде предпазлив. Самарин пристигна още преди един месец, а Чурилин и Султанов останаха в тайгата. Трябва да се запита телеграфно навсякъде, където е възможно: в Сожир, Тура, Хатанга, Чирингдинската база на Съюза за кожухарски стоки…
И от високите антени на радиостанциите на остров Диксон пак се понесоха над тайгата етерни трептения. Като се прекъсваха и пак се възобновяваха, те носеха един и същ въпрос: „Хатанга, Сотир, Тура… Съобщете веднага има ли известия експедицията Главното управление минерални суровини, инженер Чурилин…“
Радиовълните стигнаха до високия каменист сипей. Но двамата геолози, разбира се, не знаеха и не чувствуваха, че пространството е наситено с въпроси за съдбата им. Те пазеха предпазливо равновесие по хлъзгавата, покрита с лишеи повърхност на грамадните каменни плочи, прескачаха дълбоките трапове между скалите, катереха се по острите ръбове и ребра.
Сипеят се простирше на няколко километра в невероятен хаос от строшени камъни — безкрайно мъртво поле, покрито със сивите кости на планините. Сякаш сблъскалите се в страшна битка сили на земната кора бяха разбили, обезобразили и разпръснали планинските върхове и те се бяха струпали тук като повалени скелети, които показваха оголените си остри ребра…
— Сергей Яковлевич! Сотир съобщава: вчера пристигнали работникът и водачът на Чурилин с конете; геолозите останали в тайгата. Ето телеграмата.
Професорът удари яростно с юмрук по масата:
— Тъй си и знаех! Ще загинат за едната хубост! Телеграфирайте в Сотир… Впрочем кой ще им предаде? Експедицията трябва да се екипира — Развълнуван, Ивашенцев започна да рови книжата по масата. — И главно упоритостта им е безполезна: щом за три години нищо не намериха, за още един месец пак нищо няма да постигнат.
— Юнаци! Гледай, Арсений Павлович: салче приготвили от сухи смърчови стволове. Юнаци! Продукти за около една седмица. Ех, не е зле: реката е бърза, хубавичко ще ни понесе. Но да тръгваме. Едно, две!…
Малкият сал се залюшка по водата, завъртя се и направляван с пръти, бързо заплува по средата на реката. Тук Мойеро още не беше дълбока, под сала бързо се мяркаха по дъното дълги гладки камъни. Двамата геолози за пръв път след многото тежки дни почувствуваха радостно облекчение. Торбите не натискаха вече изморените рамена, краката, изтрепани от скъсаните ботуши, се наслаждаваха на почивката, а реката носеше сала със скорост, не по-малка от шест километра в час. Може би в това беше и главната радост — да седиш, да пушиш от време на време оставената от Николай махорка, понякога да оправяш сала с тласъци на прътите и същевременно да съзнаваш, че се движиш напред, че всеки час безкрайният път намалява.