Султанов седна:
— Максим Михайлович, ето какво… — Той се запъна. — Ако се разболея съвсем, вие тръгнете сам. Трябва, непременно трябва да се спаси някой от нас. Говоря сериозно, не се шегувам! — Султанов се разсърди, като видя усмивката на Чурилин.
— Оставете това, драги! Починете си и всичко ще мине. Ако се спасим, двама ще се спасим! — високо каза Чурилин, без сам да намери в своя тон нужната увереност. — Хайде, аз тръгвам! — И като метна берданата, той се затътри бавно по пясъка и хрущящите каменисти плитчини, да пресече острия завой.
На Чурилин му се искаше да отиде далеч надолу по реката, за да огледа долината отвъд награмадените трупи.
Страхът, който го бе обхванал, не минаваше, колкото и да се опитваше да се справи с него. Искаше му се по-скоро да се върне в привичния свят на картите, книгите, научните изследвания, да предаде на своята страна богатствата, скрити под мъха и мраза на блатата в Амнуначи, да има време за тих, спокоен размисъл пред микроскопа, за разговори с другарите. Нима не ще успее да се върне там, където няма мъх, вечно мокри дрехи, лют дим и непрестанно тичане напред, напред?
Чурилин прекоси завоя и свърна по брега.
Той вървеше и мислеше за Султанов: „Какво кара хората да вървят към такива невиждани, никому неизвестни подвизи? Ако се избавим, нима някой ще узнае за непоколебимия героизъм на този човек? Преживяното бързо ще се изтрие, ще се забрави, ще се стори тежък сън… А кой говори сериозно за сънищата? Ако пък не се избавим, пак никой не ще узнае. Нещо повече: ще кажат — загинали са поради неумение, непредпазливост.“ А Султанов го чака там, в далечния свят, на хиляди километри… живот, щастие, любима жена, която чака отдавна тревожно и нетърпеливо.
Отдясно, на срещния бряг, се чу шум. Хрущяха речните камъни, тихо шумолеше сухата трева. Чурилин се сепна, погледна и сърцето му силно затуптя.
Под вкопания бряг, потопил копита във водата, стоеше огромен мъжки рогач. Мощното му тяло изглеждаше отдалеч съвсем черно. Широките му рога, като длани на гигант с разперени остри пръсти, бяха светли, а между тях, обърнати към Чурилин, стърчаха като ижица24 големите му уши. Рогачът се вгледа в замръзналия на място геолог, наведе глава, показвайки рогата си, и издаде дрезгаво „уоп“. Чурилин, без да мръдне, стисна до болка в юмрук ремъка на берданата.
Рогачът се обърна и изведнъж стана друг — слаб, гърбав, с източени крака. В държането на животното се чувствуваше ежесекундна готовност за стремителен бяг, скрита енергия на напрегната пружина. Мощната глава с гърбава муцуна се вдигна, на гърлото се разпери твърда черна брада, високата шия се очерта още по-рязко. След това рогачът се разкрачи широко, пъхна нос във водата и влезе в реката. Чурилин смъкна от рамото берданата. Рогачът скочи мълниеносно на брега. Щракна освободеният от предпазителя спусък и Чурилин изпрати куршум във високата шия. Рогачът се препъна, падна и скочи пак. Гръм от втори изстрел се разнесе по реката и животното изчезна в храстите. Вън от себе си, Чурилин се хвърли в реката, вдигнал високо берданата. Течението го поваляше, но той се справи с него и скоро се намери на срещуположния бряг. На десетина метра от водата във високата трева се виждаше тъмнокафяво тяло. Чурилин се приближи предпазливо до него и се убеди, че животното е мъртво. Рогачът лежеше, отметнал назад опряната си на единия рог глава; предните му крака бяха свити в колената. Великолепната мощ на животното се чувствуваше и в неподвижното тяло.
Чурилин не беше истински ловец. Застанал на едно коляно, той поглади муцуната на рогача, като съжаляваше за станалото. Каквото и да се случеше, шестнайсет пуда превъзходно месо променяха съдбата на геолозите.
Чурилин се изправи, опрян на берданата, огледа се и видя в реката още една грамада трупи, на около четвърт километър надолу. По-нататъшният път на реката се губеше в гъста гора, която приличаше на тъмна четка. Но тази четка се снишаваше на едно място и там се виждаше планински склон, който се приближаваше до самата река.
„Ако реката навлезе в ждрело, ще има прагове, но трупите ще се свършат“ — помисли си Чурилин. Той изкорми бързо рогача, взе устните, сърцето и къс месо, отбеляза мястото с висок прът и прекоси реката по горната грамада трупи, като използува случая да ги огледа внимателно.
Изобилната месна храна отначало още повече отслаби пътешествениците, но на сутринта Чурилин и Султанов явно се бяха ободрили.
Отвъд последната грамада трупи в Мойеро се вля отдясно голяма река. Долината се свиваше, разклонения на петнисти, черно-жълти от есенните лиственици планини се спускаха към реката, чието течение ставаше все по-бързо. Мътната оловна повърхност на водата сякаш дишаше, като се издигаше и спускаше плавно. Каменистите ивици се издигаха като крепостни валове. Бързо отминаваха назад плитчини, дървета, черни подриви. Скалите се надвесиха съвсем наблизо, зашумяха вълни, цялата река се покри със струести бразди и островърхи пенести гребени. Водата заливаше сала, който се носеше по талвега. Няколко тревожни минути — и салът отново излезе на просторната вода, която плавно се издигаше.