През дългите степни вечери, когато си почивах след работа, често отивах на пезула при стария кондуктор и сядах до него, да попуша. Само че сега не го разпитвах за рудниците. Разговаряхме с Поленов за миналото, за живота на крепостните миньори, за старите методи на работа. Старецът омекваше, оживяваше се, разправяше ми много неща и ме учудваше със своята наблюдателност и с точността на изразите си. Моите подземни „подвизи“, познаването на историята на местното минно дело и старинните минни термини трогваха сърцето на стария кондуктор и той започна да се отнася към мен с много по-голямо внимание.
Забелязах, че старецът очаква моите въпроси за рудниците. Понякога дори той сам отваряше дума за едни или други особености на рудата, споменаваше някои нови за мен имена на шахти, но аз умишлено не го разпитвах за нищо. Знаех, че душата на стария миньор няма да издържи и че виждайки в мене също такъв дълбоко предан човек на своето дело, ще ми повери знанията си.
Август беше към края си. Слънцето все още беше топло и ярко, но в степта започнаха да духат студени ветрове. Особено приятно беше да почувствуваш, когато се спускаш в селото, възгорчивия мирис на дима от горящ тор, който се стелеше от десетки комини като синкава завеса. Този дим означаваше топлина за помръзналото тяло, храна, хубава цигара в леглото, с една дума — всичко, което е необходимо, за да се превърне умореният от работа труженик в блаженствуващ халиф…
Разговорите с Поленов на пезула се прекратиха — дните станаха по-къси и аз често се връщах по тъмно. Само понякога, когато времето или работата над натрупаните черновки ме заставяха да оставам в къщи, пред вратата на помещението, което заемах, израстваше високата, сгърбена фигура на Поленов. Като поглаждаше жълтеникавата си брада и се оглеждаше зорко с не по старчески бързи очи, кондукторът заявяваше: „Домъчня ми за тебе, Василич, отдавна не сме приказвали. Ти не спираш, все по шахтите лазиш.“ — „Седни, Корнилич, Настася Ивановна ще ни даде чай, пък и хубави бонбони ми донесоха от Егоревско“ — казвах аз, като знаех слабостта на стареца към сладките неща. Кондукторът поизпъшкваше и сядаше на пейката, аз продължавах да чертая някакъв план или профил и започваше спокоен разговор. Разговорът доставяше удоволствие и на двама ни и ние се застоявахме до късно. Неотдавна узнах, че Полянов бил последният от цялото поколение крепостни кондуктори в медните рудници. Знанията се предавали по наследство от дядо на баща, от баща на син. В примитивното минно стопанство кондукторът бил едновременно и маркшайдер, и изпробван на рудата, и ръководител на сондажите, с една дума — универсален минен специалист.
Многогодишният, от детинство внедряван навик да се работи под земята беше създал у Поленови особен усет, за който старецът разправяше:
— Сега пък надонесоха едни теодолити29, бусоли… Четирийсет пъти изчислявай и поправяй, докато се увериш, че правилно си набелязал галерията. Ако трябва да се проследи някоя жила, накъде тя, милата, върви, залавят се с минна геометрия, чертаят, изчисляват. А пък ние — баща ми и аз — как работехме? Походиш под земята, свикнеш и чувствуваш накъде да копаеш, особено ако трябва да свързваш с насрещна или стара галерия. Този миньорски усет никога не ни е мамил. Нали сам видя какви галерии сме прокарвали. Аз не съм толкова опитен — с бусола ме караха да работя, — но все пак по някой път познавам: лъже инструментът; не мога да намеря грешката, но зная — лъже. Походиш, попипаш пласта, видиш накъде са насочени жилките, накъде наедрява зърното. Почнеш да размисляш и такава сигурност те овладява, че направо заповядваш: отваряй травербан тука! И всякога правилно съм отгатвал, защо — сам не мога ти обясни. А видя ли Петровеликанската галерия? Нея английски маркшайдери я прокарваха, с Михайловската я съединяваха. И как сбъркаха: грамадна работа пропадна! Това са то, инструментите!… Точно тъй и водата чувствувам под земята, къде е по-близо водният пласт, къде има вап30 под пясъчника. Много такива работи зная…
И действително старецът беше посвоему прав, но забравяше, че е трябвало десетки години да се учи на минно дело. А с инструменти всеки човек може да овладее за късо време изкуството да пробива галерии.
Аз му вярвах и като го слушах, неведнъж си спомнях за фрайбергските минни майстори, основоположници на минното изкуство през XV век. У тях също тъй от род на род, от поколение на поколение са се предавали минните знания и също тъй са били известни множество примери като на ясновидство под земята. Тези майстори са развивали в себе си особено чувство — чувство за подземното пространство и посока, което е заменяло за тях точността на маркшайдерските уреди и схемите на минната геометрия. Без участие на минерографията и химията, по най-тънките оттенъци на рудите, по неуловимото за обикновения наблюдател изменение на скалата старите миньори са предугаждали изклинването на рудното тяло, намирали обогатени участъци — с една дума, прекрасно са се ориентирали в многообразната, разпределена сега между разни специалисти работа по оценката и разработката на находището. И аз си мислех, че в историята на минното дело неоснователно са забравени простите и точни методи, които изискват развиване на наблюдателност и особен усет у човека. Хората започнаха по-малко да вярват в чудните възможности, които крие в себе си човешката природа, във възпитанието на истинския майстор, на майстора в прекрасното старо значение на тази дума.
29
Теодолит — геодезичен ъгломерен инструмент за определяне на вертикални и хоризонтални ъгли.