През най-близкия неделен ден реших да преустановя полските работи и да направя равносметка на своите изследвания. Като разгърнах снетите карти, аз гледах печално как сред огромното рудно поле на Ординските рудници се откроява съвсем малкият изследван от мене участък. Също така проучените площи на Левските и съседните рудници бяха разделени от широка междина, която оставаше непозната. С една дума, всички тези празноти ми разваляха радостта от голямата и интересна работа през изминалото лято.
Моите размишления бяха прекъснати от идването на Поленов. С новата си червеникава полушубка, с големите си ботуши старецът имаше тържествен и празничен вид и изглеждаше много по-млад от годините си. Веднага забелязах, че е нещо развълнуван. В отговор на обичайната ми покана да седне старият кондуктор свали полушубката и като се настани на столчето, попита:
— Семьон разправяше, че се готвиш да заминаваш, Василич?
— Готвя се, Корнилич — отговорих аз. — Мъчно ми е, разбира се: обикнах и рудниците, и вашия край, но време е да свършвам работата, скоро ще ми поискат отчет.
— Рано си се приготвил да заминаваш, Василич. Макар че обиколи навсякъде, но най-интересните места още не си видял.
— Зная, но не мога да се промъкна до тях. Галериите са много стари, отгоре всичко е затрупано. Ще трябва да се задоволя с онова, което можах да видя.
Старият кондуктор мълчеше намръщен. Аз поглеждах към него крадешком в очакване какво ще каже. След кратко мълчание Поленов тръсна глава и с престорено спокойствие каза:
— Добре, Василич, ще ти помогна малко… Както щеш, но ще трябва да видиш още няколко рудника.
— Защо не, Корнилич, благодаря ти!… Но защо не ми помогна по-рано? Все казваше, че не знаеш, че си забравил.
— Аз, Василич, по човека виждам трябва ли, или не трябва да му помогна — отговори старецът. — Свикнах с тебе и сега си ми като близък. Истински рудар! — И гледаш с голяма любов на добрата работа… Но защо да приказваме на халос! Я по-добре ми кажи: в стария Мясниковски рудник беше ли?
— Бях, Корнилич, добре го познавам.
— Познаваш го, но не целия. Ти си ходил в горните галерии — в Ординската дача по нашему, — на билото на хълма. А в най-долните, по дъното на падината, в Държавните, не си бил.
По указание на кондуктора проникнах в най-ниските хоризонти на едновремешните Старо-Мясниковски рудници и цяла седмица проучвах огромните камери между масивите оставеха руда от медоносен конгломерат.
Направих немалко нови открития, които впрочем са интересни само за специалистите. Най-после настъпи забележителният ден, когато Поленов се съгласи да ме придружава при моя опит да проникна в огромната подземна система на полето в Ординските рудници, разположена на високото степно плато, право на юг от селцето Горний.
Кондукторът настоя да не вземам никого със себе си и никого да не посвещавам в тайната на похода. По негов съвет взех лопата, кирка, дълго здраво въже, две дебели къси греди, а също и запас от свещи и продукти. Поленов обеща да ме заведе до шахтата, през която трябваше да се прескача, а по-нататък трябвало да вървя сам и да набележа план за по-нататъшно изследване. За тази цел според неговите пресмятания трябвало да прекарам под земята около две денонощия.
На разсъмване под свирещия в сухата трева вятър ние се запътихме нагоре по склона на хълма, покрай високите бели насипища на съседния рудник. Екипировката ни беше доста тежка и аз се зарадвах, когато старецът каза, че входът не е далеч от селото. Безграничната, тайнствена в утринния час степ, загриженият вид на кондуктора и нашето скришно тръгване създаваха донякъде повишено настроение. Но всичко излезе много просто. Старецът насред пътя свърна наляво и като прекосихме една обрасла с гъст пелин падинка, скоро се озовахме сред множеството полузасипани шахти, насипища и срутени галерии на добре познатия Десен рудник. През горещите летни дни много пъти скитах по неговите насипища, като се опитвах безуспешно да намеря път към галериите, които бяха разположени дълбоко под повърхността на степта.