Кондукторът се отправи уверено към едно високо насипище с форма на правилен конус. Пред насипището имаше устие на зле засипана шахта, обрасла с храсти. Като стигна до нея, Поленов се огледа наоколо, като се мръщеше и отривисто си мърмореше нещо под носа. След това ми направи знак да се спра и започна бавно да се катери по насипището. Той дълго стоя на него, като гледаше надолу и кой знае защо, ту разтваряше, ту свиваше пръстите на големите си ръце. Аз го гледах и си мислех: какви ли спомени минават сега през главата на стария кондуктор?
— Ето, Василич, тук трябва да е — проговори кондукторът, като слизаше от насипището.
Той застана на колене и разтвори с ръце храстите. Зад тях се показа отвор на малка засипана галерия, през който можеше да се провре само дете.
— Ако навътре галерията не се е слегнала, ще се проврем скоро! — каза Поленов.
Без да отговарям, свалих торбата си и се залових за лопатата. Рохкавата пръст, която засипваше входа, бе лесно отстранена и след половин час разширих отвора толкова, че пълзешком можех свободно да се провра през него. Приготвих си свещ и кибрит, прострях се на меката влажна пръст, натрупана край входа, и с привично движение надолу с главата се мушнах в тесния тръбообразен проход. Няколко метра пълзях надолу по склона на пръстта, сринала се в галерията, след което проходът изведнъж се разшири. Горната му част беше свободна. По-нататък можеше вече да се пълзи на колене. Спрях се и запалих свещта. Отгоре глухо достигна гласът на стария кондуктор, който питаше как съм.
— Отлично, Корнилич! — извиках аз. — Промуши се и не забравяй торбата!
Скоро чух шумоленето на торбата, която се търкаляше надолу, и старческото пъшкане на Поленов. Извадихме фенера от торбата; лопатата оставихме в началото на разширението и скоро отминахме „опашката“ на пръстта, срината от покрива на галерията. Можехме да вървим почти изправени. В галерията беше сухо. Светлината на фенера хвърляше жълтеникав отблясък върху стените, които се губеха далече в черната тъмнина. Старецът вървеше бавно отпред. Това ми беше удобно, понеже успявах да се справям в движение с компаса и да записвам посоката и разстоянието. Галерията беше дълга и ниска. Гърбът започна да ме боли от прегъване, когато се приближихме до рудничния двор на шахтата.
— Нищо не можеш записа — измърмори Поленов. — Съвсем е затрупано. Ще трябва да си отваряме път през юберзибрехена31, дявол да го вземе!…
Разбрах, че старецът иска да се провре през входа, който съединява голямата шахта със съседната, и без да се бавя, пристъпих към работа. За щастие в ъгъла на покрива на рудничния двор пръстта не се беше насипала до самата стена и ние без особен труд пропълзяхме през един тесен процеп в другия ход. Този ход ни изведе до малка шахта, която не беше изцяло засипана. На малка дълбочина от устието на шахтата имаше дървена площадка, която след това е била отгоре затрупана. Нагоре и надолу, в черната тъмнина се губеше квадратен кладенец, широк около два метра. По това време бяхме проникнали дълбоко в склона на платото и надвисналата над нас скална маса беше вече голяма.
— Сега накъде, Корнилич? — подвикнах аз на кондуктора, който се беше навел над шахтата. Без да отговори, той хвърли камък надолу и скоро чухме ясен плясък: долу имаше вода. Аз погледнах разочаровано кондуктора, но лицето на Поленов беше спокойно.
— Е, Василич, сега започва най-трудното — трябва да се спускаме.
— Къде, във водата ли?
— Хм, и това ми било миньор! Да не те е страх? — подразни ме старецът. — Нали си спомняш, че ти казах: има една шахта, през която ще трябва да скачаме, тази е тя. Двайсет и четири аршина по-надолу има голям щрек в средния хоризонт — трябва да излезем на него. Отначало смятах да се спуснем по голямата шахта — тогава щяхме нея да прескачаме. А сега ти ще се спуснеш надолу, ще се засилиш и ще скочиш в рудничния двор на втория хоризонт. Прикрепи въжето на клуп за пояса, за да не го загубиш. Но няма какво да те уча, имаш добра практика. Разбра ли плана ми?
— Всичко разбрах, Корнилич. Двайсет и четири аршина — дребна работа!
Извадих донесеното въже, вързах клуп на здравата греда, която бях взел със себе си, и проврях през него сгънатото на две въже за спускане по известния на алпинистите метод, наречен дюлфер.