Докато се готвех за спускане, Поленов, седнал на торбата до шахтата, ми даваше наставления за по-нататъшния път. Основна моя задача беше да проникна в грандиозните галерии на най-дълбоките шахти в района — Шчербаковския рудник.
— Я ми дай хартия, ще ти направя чертеж — каза старецът.
Свели глави към фенера, ние като двама заговорници се съвещавахме полугласно в края на черния отвор на старата шахта. Обгръщаше ни дълбока тъмнина и тишина. И толкова свикнахме с тях, че когато някъде в края на изминатата от нас сбойка се появи слаб звук, той ни се стори оглушителен. Аз се обърнах и едва не съборих фенера; кондукторът се надигна, опрял ръце в пясъка. С проточена шия той се вглеждаше в непроницаемата чернота, която изпълваше другия край на входа. Звукът напомняше шумолене на голям къс смачквана хартия. Усилвайки се, той премина в глухо бучене и завърши с тъп удар. След няколко секунди въздушна вълна засъска по хода и стигна до нас, като изгаси фенера и свещта. След това всичко затихна и в подземието отново настъпи беззвучна тъмнина. Досещайки се какво е станало, бързо потърсих кибрита в джоба си.
— Какво става, Корнилич? — попитах аз кондуктора и гласът ми прозвуча дрезгаво, неуверено.
Запалих свещта. Лицето на стареца беше строго, но спокойно. Само сбърчените вежди и стиснатите устни говореха за надвисналата над нас опасност.
— Тези засипани шахти винаги… — Той не се доизказа, бързо стана и взе свещта. — Да идем да видим, Василич… Само полекичка.
Мушнахме се обратно в неотдавна изминатия ход и много скоро стъпките ни заглъхнаха в мек пясък, застлал на дебел пласт пода на галерията. Погледнах Поленов, той кимна с глава. Пясъчният пласт ставаше все по-дебел, в него се появиха едри скални късове. Ние се сгърбвахме все повече и повече, като се движехме напред, и най-после опряхме в насип от пясък и камъни, който беше затворил плътно отвора на щрека.
Работата беше съвършено ясна: някаква празнина се беше слегнала в голямата засипана шахта. Стотици тонове пръст, срутени изотгоре, бяха ни отрязали пътя за връщане… Ние се намирахме в единия край на огромна система от подземни ходове с многокилометрова площ, които отиваха дълбоко навътре под степта. Колкото се отиваше по-напред, толкова шахтите ставаха по-дълбоки и всички бяха засипани. Но дори и някои от тях да бяха отворени, нима беше възможно да се издигнем по тях от стометрова дълбочина? Чувството на смъртна опасност, което ме беше обхванало в момента, когато чух шумоленето на сриващата се пръст, не ме оставяше. Бързо се понесоха рой мисли за живота, работата, близките, за прекрасния, сияен слънчев свят, който никога вече нямаше да видя… Запалих цигара и жадно я засмуках. Тютюневият дим се стелеше ниско във влажния и студен въздух. Като се овладях, аз се обърнах към Поленов. Той беше намръщен, спокоен и мълком ме следеше с поглед.
— Какво ще правим, Корнилич? — попитах аз, колкото може по-спокойно.
— Силен натиск е имало отгоре; може цялата тръба пръст да се е слегнала — каза Поленов, като се мръщеше сърдито. — Ние сме я разтревожили, когато си проправяхме път. Явно е, отдавна работата е висяла на косъм. Няма какво да се прави, не можем си проправи път, пак ще се срине пръстта… тъй че да се върнем назад, към шахтата. Какво се инатим тук?
Без да кажа нито дума, тръгнах след стареца. Неговото спокойствие ме учуди, макар да знаех, че през своя дълъг работнически живот много нещо е видял и неведнъж е бил пред сериозна опасност.
Не зная колко време сме проседели мълком до шахтата: старецът — дълбоко замислен, аз — нервно пушейки. И аз неволно трепнах, когато Поленов неочаквано наруши мълчанието.
— Е, Василич, излиза, че ние с теб ще трябва да се катерим. За мене не е страшно да умра — година по-рано, година по-късно, но на тебе не ти се иска, пък и не бива: ти си полезен човек за нашата работа. Колко свещи си взел със себе си?
— Цели три връзки — отговорих аз.
— Добре си направил! Този запас ще стигне, но за всеки случай, като се спуснем, изгаси втората свещ — дълъг път ни чака. А мене ще успееш ли да ме спуснеш? Зер аз съм тежък. — И на суровото лице на стареца се мярна лека усмивка.
— Ще те спусна, Корнилич, бъди спокоен — отговорих аз. — Но как ще се измъкнем от дълбочините на Рождественския или Шчербаковския рудник? Тук може би и ще ни намерят…
— Кой дявол ще ни намери! — рязко ме прекъсна старецът. — Иди търси игла в степта! Пък и не сме казали къде отиваме. Ето каква е работата: ще стигнем до Старо-Ординския рудник — това е сигурен път; от Горний ще да е почти на шест километра, но затова пък — по стари сухи галерии. А по-нататък имаше нагоре единствен ход през Андреевския, Деветия — по този ход Андрей Шаврин е минал пръв. Той го е и открил — после рударите нарекоха на негово име това разклонение. Освен той, аз и още един никой друг не е бил там, а това беше преди седемдесет години. Хайде готви се: най-напред мене ще спуснеш, а след това и себе си. Издърпай после въжето — ще дотрябва…