Ивашенцев въздъхна: „Та това е типичен грикваит от Южна Африка! Нито в Анаонските планини, нито в долината на Мойеро не можаха да се открият дори и признаци от подобни скали. И тази година — пак неуспех. Чурилин мълчи. Значи мечтата не се сбъдна!“
Ивашенцев претегли камъка на ръка и го заключи в долното чекмедже на бюрото си. След това решително вдигна слушалката на вътрешния телефон:
— Изпратете на Чурилин телеграма: „Поради липса резултати ликвидирайте експедицията върнете се незабавно…“ Да, аз самият ще я подпиша, иначе той няма да се подчини. Къде ли? На Туринската култбаза. Да, по радиото, разбира се, чрез Диксон.
Тракна вилката на телефона и пресече разговора и всички възможности да се осъществи отдавнашната мечта на Ивашенцев. Той си свали очилата и закри очи с ръка.
Ивашенцев мечтаеше да му възложат, макар и на стари години, да изследва дълбоките зони на земната кора с особено мощни сонди. Но още първите стъпки към разрешаването на задачата — догонването на мечтата, скрита в горите и блатата на Средносибирското плато — излязоха напразни. Както изглежда, животът на нищо не бе научил професора и той, макар и минал вече петдесетте години, си бе останал мечтател, стремящ се към изследвания от твърде голям размер.
Радиовълните се понесоха от Москва към североизток — над северните тундри, над студените простори на Ледовития океан — и достигнаха високите антени на радиостанцията върху голия остров. След два часа нови вълни полетяха оттам на юг, прекосиха хребета Биранга, блатата на Пясина и се понесоха над безкрайните гори. В Туринската радиостанция апаратът затрака и радиовълните се превърнаха в къса фраза, ясно написана на небесносиня бланка.
— Има ли при тебе някой от корвунчанските евенки, Вася?
— Защо?
— Получи се бърза телеграма за експедицията на Чурилин. Те са сега на връх Корвунчан.
— Корвунчанци няма, но утре Инокентий се прибира в Бугарихта. Той е добър момък, ще измине над петдесет километра, особено ако ти му кажеш.
— Да отидем заедно да го потърсим, веднага ще му дам телеграмата.
В широката долина на река Никуорак, на триста километра от Туринската култбаза, се спускаше здрач. По полегатите склонове стърчеше смърчова гора, която се чернееше мрачно в низината. На плоския хълм, който заграждаше откъм север едно кръгло блато, беше още съвсем светло. Между редките лиственици6 бяха разположени четири тъмнозелени палатки, а пред тях на равната площадка, покрита със светлосив еленов мъх, гореше огън. Пламъци почти не се виждаха. Гъст кафяв дим с остра, замайваща миризма на багулник7 се разнасяше в спокойния въздух. От дясната страна на площадката се издигаха купчина товарни сандъци, чанти, денкове и седла. Облак от мушици и комари се виеше около огъня, зад гърбовете на хората. Седналите край огъня се стремяха да държат главите си на границата между дима и чистия въздух, което им даваше възможност да дишат и в същото време ги избавяше от насекомите, които се навираха упорито в очите, носа и ушите им.
— Чаят е готов! — обяви един черен, цял опушен от дима човек и сне от огъня едно голямо ведро, пълно с тъмнокафява течност.
Всеки от седналите край огъня се въоръжи с обемисто канче и взе по една огромна тунгуска питка, тежка и набита — особен хлебен концентрат. Мушиците покриваха повърхността на горещия чай със сив налеп, който трябваше да се издухва през горния ръб на канчето. Хората сърбаха с наслада чая и си подхвърляха къси фрази.
В рядкото подрънкване, което долиташе от звънците на пръсналите се в низината коне, се вплете отмерен далечен звън.
— Слушайте, другари! Май че нашите си идват.
Младежите се втурнаха към палатките за пушките си. Срещата между отрядите на една експедиция след дълга раздяла е винаги тържествен момент в живота на ония, които изследват тайгата. Здрачът още не беше успял да се сгъсти, когато на голямата поляна по северния склон на водораздела се появи върволица слаби, изморени коне, които се изкачваха вяло нагоре. Изпокъсаните денкове, завързани с разнищени въжета, свидетелствуваха за дълъг път през гъсти храсталаци.
Загърмяха изстрели. Пристигналите отговориха с нестроен залп. Към палатките пристъпи мрачен набит човек — геофизикът8 Самарин, началник на гравитационния отряд. Той слезе тежко от коня. Вратът му беше небрежно омотан с мръсен бинт. Той вдигна от лицето си черната мрежа и закрачи към началника на експедицията Чурилин — висок, гладко обръснат човек.