След няколко минути Поленов увисна в черния кладенец на шахтата. Като отпущах бавно въжето изпод крака си, аз следях как фенерът, закачен за гърдите на стареца, се спускаше все по-надолу.
— Стой! — прогърмя отдолу гласът на стария кондуктор. — Не, пусни още на един аршин!…
Като навих бързо въжето през гредата, видях, че кондукторът се опря с крака в стената на шахтата, залюля се два пъти и изчезна. Едва забележима следа блещукаше някъде долу, на противоположната стена на шахтата. След това въжето олекна, освободено от товара. Спуснах долу торбата, а след това започнах и сам да се спускам, като отблъсвах с крака стената на шахтата, докато стигнах до равнището на двора на средния хоризонт. Далече долу, в долния хоризонт, се плискаше вода, в която се сипеха скални късове. Подражавайки на кондуктора, засилих се и скочих в осветеното от фенера начало на щрека. Кондукторът стоеше подпрян на един пясъчник и тежко дишаше. Току-що извършеното спускане му беше отнело всичките сили. Без да бързам, освободих и намотах въжето, бавно задянах торбата, приготвих компаса и най-после запуших, за да дам време на стареца да се съвземе. Щрекът беше с голямо сечение и за разлика от другите — доста висок. Тръгнахме свободно, без да се прегърбваме, на далечен път в подземните дълбочини, като отрязахме зад себе си всякаква възможност за връщане. Аз имах пълно доверие в стареца. Сложният лабиринт от разновременни галерии можеше някъде наново да се приближи до повърхността. Ако знаехме всички подробности на разположението на старите и новите галерии, можехме да се спасим. А Поленов, последният останал жив майстор на минното дело от миналата епоха, го знаеше.
Пътят беше уморителен и дълъг. Като минахме без особени затруднения през големите и правилни галерии на Александровския рудник, дълго се провирахме пълзешком в частично срутените и ниски галерии от преди двеста години, докато най-сетне излязохме в дългата галерия на английската концесия. Като изминахме тази галерия, попаднахме в една система от големи камери на мястото на незначителни гнезда напълно изкопана руда, където трябваше да търсим травербан — ход, съединяващ тези галерии с галериите на съседния, Шчербаковския рудник. По повърхността Шчербаковският рудник се намираше на около четири километра от село Горний, но ние извървяхме под земята много по-дълъг път и през това време старият кондуктор съвсем изгуби сили. Аз постлах върху влажния под на камерата кожената си куртка и Поленов в мрачно мълчание се отпусна на нея. Но след като закусихме и дадох на стареца шоколад с голяма глътка коняк, той явно се ободри. Реших да не припирам стареца, запалих още една свещ и се настаних удобно на торбата, като пушех и се оглеждах наоколо. Таванът на камерата едва се сивееше при мъждивата светлина; грапавите издадени стени с плочи от синкав руден мергел бяха изпъстрени с черни петна — овъглени отпечатъци от древни растения. Тук беше по-влажно, отколкото в галериите, които пресичаха пясъчниците, и неподвижната тишина се нарушаваш: от равномерно, отчетливо падане на водни капки. На места черни ивици от прослойки, обогатени с меден блясък и с въглищни „сажди“ от изкопаеми растения, рязко очертаваха рудата между изоставените стълбове. В други издатини стените бяха изпъстрени със сини и зелени ленти от окислената част на рудния пласт.
Вляво от нас неравният, набразден от пукнатини таван на камерата бързо се снишаваше към извита в полукръг галерия. В галерията се чернееха три ниски отвора. Единият от тях щеше да ни послужи за по-нататъшен път.
Допушвах втората цигара, когато Поленов каза, че е готов да продължим.
— Почини си, Корнилич — отговорих аз, — няма защо да бързаме, горе и без това е вече нощ.
— Така да бъде — съгласи се кондукторът. — Половината път изминахме, но по-нататък ще бъде по-мъчно.
— А какъв е този път, по който ще тръгнем, и кой е този Шаврин, който го е открил?
— Какъв път е, сам ще видиш, а за Шаврин мога да ти разкажа — той беше мой приятел.
И старецът започна своя разказ под еднозвучния съпровод на капките:
— Тази работа стана малко преди края на крепостното право — петдесет и девета година. По него време бях осемнайсетгодишен момък, но бях разтропан и знаех занаята, та работех като минен десетник. Андрюшка Шаврин — две години по-голям от мене — беше също минен десетник. И двамата работехме на Бурановския рудник и в Чебенки, знаеш, дето е брезовата горичка сега, на стръмнината към Уранбаш, дето беше тогава Верхоторската минна кантора. Срещу нея, от другата страна на реката, беше Воскресенската минна кантора. Дружахме ний с Андрюшка, пък и кой не се разбираше с него — отличен момък беше той! Е, не много красив, но силен и напет, пък и умен, и любезен — един такъв особен човек! Много обичаше миньорска работа. Още като момче, с моя баща, а и със своя, все по старите рудници ходеше по нареждане на управителя гледаха, та после да приберат каквото е останало по-хубаво. Добре се изучи, четеше най-различни книги и за разлика от другите обичаше вечер след работа да седи до късно в степта и да мисли за нещо… Всичко щеше да е на добре. Работеше Андрей — да не се нахвалиш с него, само че беше горд момък. А за крепостния гордостта е много пакостна, особено когато управителят е строг, какъвто беше нашият Афанасиев. Графовете Пашкови, към които бяхме зачислени, малко се месеха в минните работи. И управителят се разпореждаше, както си щеше. А Шаврик дружеше и със съседите от Воскресенската кантора. Техният управител — Фома Рикард се казваше — все го хвалеше и го викаше при себе си на работа. Но как да отиде? Да беше държавен крепостен, все можеше някак да се нареди… Андрюшка често се губеше при тях и с много излишни работи се нагълта, не според чергата си. И това още не беше беда. Андрюшка имаше тих нрав, но щом работата допря до Настя, всичко се обърна с главата надолу. Имаше тук едно момиче, дъщеря, на дърводелеца Ферапонтов. Биваше я, красива, с дълги плитки, високи гърди, стройна като ела. И рядка певица беше — гласът й се славеше по всички кантори. Завъртя главата на Андрюшка и той нейната. С една дума, захванаха една любов — ходеха занесени, като омагьосани. Щом мръкне, тича моят Андрюшка в Покровския рудник при своята Настенка. Узна за това управителят и много се разлюти. Отдавна бил забелязал той това момиче и на себе си ли, на сина си ли, за любовница го гласял. Повикал той Настя при себе си. Тогава той живееше в голямата бяла къща в чифлика до Верхогорската кантора. Тази къща не се запази — изгориха я през революцията. Намираше се в голямата градина, до езерото. А на Шаврин управителят пратил заповед: веднага да се приготви и да замине още на другия ден с обоза, който отивал с руда на завода в Уфимската губерния: премества значи Андрюшка в Ивановския рудник, който Пашкови бяха купили наскоро отвъд Дьома. Андрюшка се научил и му причерняло пред очите. Та как ще се раздели с Настя? С една дума, изтичал Андрюшка при Настя и узнал, че управителят я бил повикал при себе си. А вече почвало да се свечерява… Но Андрей ненапразно е умен — съобразил, че не току-тъй го изпращат надалеч. Спуснал се той с всички сили към чифлика. От Покровския рудник е лесно да се тича — целият път е нанадолнище. Стъмвало се вече, когато пристигнал. Бързо, никой не го забелязал, промъкнал се в градината и се стаил в храстите под прозорците на управителя.