По широките галерии на обширните Шчербаковски рудници се вървеше лесно. Но въздухът тук беше тежък. Пламъкът на фенера едва мъждукаше, не можеше дори да се различи пътят. Тук, на най-голяма дълбочина, почти липсваше естествено проветряване чрез системите от галерии и отдушници на ненапълно засипаните шахти. Мъчно се дишаше и аз сериозно се тревожех за стария кондуктор. Скоро пред нас израсна огромен насип от едри буци и скали, склонът на който се издигаше високо нагоре.
— Трябва значи да се катерим по него — каза Поленов. — Само че, ох, колкото може по-предпазливо, Василич!…
Като опитвахме дали стоят здраво скалните късове, от буца на буца, през стотици зеещи пукнатини ние се качвахме метър след метър към хоризонта на двадесет и седмия сажен. Аз се стремях с всички сили да облекча стареца при трудното изкачване. Катерихме се доста дълго, докато най-после стигнахме до желаната цел. Тази цел ми се стори твърде непривлекателна. Широката фронтообразна галерия се беше цяла слегнала, от покрива се бяха отделили огромни плочи, по три-четири метра дебели. Между новия таван и слегналите се плочи зееше широка пукнатина, не по-висока от половин метър, която водеше към нова неизвестност. Двайсет и седем сажена скали ни отделяха, както и преди, от повърхността на земята. Но тук беше приятно да почувствуваш въздушната тяга, да поемеш дъх както трябва. Пламъкът на фенера възпламна и започна да гори по-ярко. Дълго лежахме и си почивахме на една гладка плоча, прилична на голям леден блок. Движението на въздуха люлееше пламъка на фенера и освежаваше разгорещеното лице.
— Тегли здраво, Корнилич — наруших аз мълчанието. — Трябва да има някъде наблизо изходни галерии.
— Близо, близо, но не за нас. Знаеш ли накъде тегли? Към голямата Покровска шахта, отдето вземат вода в селото на хълма. Нейният втори хоризонт почти се съединява с този и сбойка имаше, но там сега не можем да се промъкнем — всичко се е слегнало, а долу е наводнено. Не, пътят ни сега е надясно, към Верхоторската странична галерия — Новата Мясниковска още й казват. Хайде да се покатерим малко — починах си…
Пукнатината въпреки зловещия си вид излезе сравнително лесно проходима. От нея попаднахме в тесен ход, а по-нататък — в големи, правилни галерии и през няколко стръмни теснини се изкачихме дванайсет метра по-нагоре. След това се проточиха ниски извити ходове с неправилна форма. Те завиваха неотклонно на югоизток, докато преминаха в широка и висока галерия.
— Ето и Старо-Ординския рудник! — зарадвано каза кондукторът. — Тази галерия обикаля като пръстен, а от нея отиват навътре орти като спици на колело. В средата има голяма камера — там трябва да отидем… Ето един орт, през него ще се промъкнем…
Ниският сводест отвор на хода се чернееше наляво до пода на галерията. Трябваше отново да застанем на четири крака й с остри болки в набитите колена да се движим по леко наклонения нагоре тесен ход.
Внезапно ортът свърши и излязохме в огромна, почти кръгла зала. Колкото и да повдигах фенера, не успях да разгледам тавана и едва когато запалих свещ, видях неговата изровена от просеки повърхност на височина повече от десет метра. Огромните черни греди от стълбовия крепеж стояха като колонада и подпираха със своите губещи се в тъмнината върхове страничните забои, които се спускаха косо от тавана към стените на залата. Подът беше равен и чист. Срещу устието на орта се виждаха високи камари — купища бедна руда, оставена в галерията.
— Какви чудеса! — възкликнах от възторг, като се огледах наоколо. — Как са оцелели подпорите тук след сто години, не разбирам!
— Това е проста работа. По-рано са укрепвали с дъбови подпори. А оцелели са, защото не е имало натиск тук. Опитай някоя подпора — ще разбереш веднага.
Аз пристъпих към най-близкия черен стълб и го пипнах с пръст. Пръстът влезе във влажната черна маса като в масло, но в дълбочина се напипваше твърдо дърво. Като се вгледах, забелязах, че дървесината е оцветена на места в тъмносиньо, а на други в зелено — значи цяла е покрита с медни соли.