Седнахме да починем до купищата руда. Часовникът показваше четири часа сутринта: двайсет и един час вече се намирахме под земята. Умората ни надви.
— Много ли остана, Корнилич? — обърнах се аз към кондуктора, като изваждах храната.
— Дребна работа вече. Сега ще излезем в Чебенки и през галерията — в Ординския дол, над извора, в горичката.
— Далече се озовахме! Изпати си ти, Корнилич!
— Не бях и помислял, че преди смъртта си още веднъж ще дойда насам. След Шаврин бях тук със сина си преди петдесет години…
— Виж какво: докато закусваме и почиваме, доразкажи ми какво стана по-нататък с Андрей — помолих аз.
— Остана ли поне малко нещо за пиене? — попита старецът. — Изморих се. А хубаво нещо е шоколадът: щом хапнеш, веднага ти идват сили. В наше време не го и виждахме…
Той мълчеше, докато закусваше, и едва след като си похапна здраво, каза:
— Е добре, слушай по-нататък… Така значи Андрюшка се търкалял в хамбара с вързани ръце и крака, а ние нищо не знаехме… Здраво ли не е бил вързан, яростта му ли е била много голяма, но през нощта успял да се освободи от въжетата. А и хитър беше! Поразкършил се малко, па се покатерил на една дебела греда отгоре, точно над вратата, че като завил с див глас! Пазачът се уплашил и повикал помощ. Решили да видят какво е сполетяло Андрюшка: ума си ли е изгубил, или умира момъкът. Отключили вратата и влезли с фенер в хамбара. Андрюшка скочил отгоре на последния човек, който стоял с пушка до вратата, съборил го на земята, плюл си на петите — и в степта. Тогава се развикали: „Дръж, хвани го!“ — а той бух, бух в тъмното… Къде ще го хванеш! Вдън земя потънал. И наистина беше потънал — спасявай ме, земьо! И тя го спасила…
На сутринта трябва да отида на работа. Станах още преди да се съмне. Майка ми слага масата и казва, че с Андрюшка се е случило нещо лошо. Пръснал се вече слух: и как управителят затворил Настя, и как Шаврик му избил зъбите, и как избягал през нощта нанякъде. А какво станало с Настя, никой не знаел. От тези новини главата ми се замая и тръгнах за работа ни жив, ни умрял. Все мислех какво ще стане сега и как да помогна на Андрей. Работехме в Чебенки, в самия край на галерията. Влязох аз да проверявам шестия забой. Вървя по галерията замислен и изведнъж чувам гласа на Андрюшка Шаврин. Пък аз все за него мисля и това така ме прониза, че дори примрях и се спрях. Погледнах насам-натам — до мене стар комин. Светнах, гледам — самият Андрюшка ми прави знак с ръка. Огледах се наоколо — няма никого; угасих фенера — и в комина. А там, в дълбочината, беше разкопано, старият ордински ход се преграждаше. През там и минахме с Андрюшка. Заразпитвах го кое как е станало. Андрей само поклати глава — няма време, казва: трябва да спася Настя и себе си. „За тебе — казва — знаят, че си мой приятел, ще те следят, затова не се застоявай дълго тук. Кажи на Костка Силаев (той беше вторият негов приятел), че искам да го видя през нощта, само че никой да не го забележи. Донесете в Ординския дол, при извора до четирите бели брези, повечко храна — за няколко дни. Там ще ви срещна и ще ви кажа какво трябва да правите по-нататък. И още: ти или Костя непременно да се видите преди мръкване с Надежда, дъщерята на ковача. Нека тя се помъчи да съобщи на Настя: Андрей е жив и скоро ще я освободи. Да не се поддава на стария мръсник и да чака от мене известие…“ С това и свършихме. Дадох на Андрей храната, която бях взел със себе си, и той изчезна в Ординската галерия. Аз се измъкнах тихичко от комина и се прибрах в моя забой. Не си намирам място, все мисля как да се видя с Костя. За щастие дотрябваха ми нови клинове, а нашата ковачница беше до Горно-Ординския рудник, където работеше Костя. Избързах натам. Провървя ми: намерих Костя, смигнах му и бързо му разправих всичко… Уговорихме, че той ще види Надежда. А ще се срещнем до голямата Волковска извозна галерия, ще излезем поотделно. Олекна ми на сърцето и се върнах в моята шахта. А наоколо само за Андрюшка и Настя се приказва. Служещи и пазачи били изпратени на коне в степта да заловят Андрей, а и ловджийски кучета били пуснати.
Управителят се разболя — Андрей, види се, здраво го беше халосал, — лежеше на легло. Определи голяма награда, който хване Шаврин. Конен куриер замина за Каргала да съобщи на полицията, а оттам щеше да отиде в Оренбург при полицейския началник, да издаде заповед Андрей да бъде заловен и окован в железа.
Щом се върнах в къщи, приготвих една торба и скришом от майка си напъхах в нея всичко, което ми попадна под ръка за ядене. Почаках, докато всички заспят. За късмет луна тогава нямаше, нощите бяха топли и тъмни. Тръгнах аз, а в душата ми неспокойно: страхувам се за Андрей, не зная какво ще стане по-нататък. В степта — тихо и пусто. Някъде встрани се чу тропот на конници — сигурно моя приятел търсят. По една тясна пътечка приближих до Волковските извозни галерии. Едва се бялна на хълмчето голямата извозна — в храстите нещо се размърда и Костка изскочи като изпод земята. И той с торба. Тръгнахме тихичко като два вълка в непрогледната тъмнина. Спуснахме се в дола и не по пътя, а за всеки случай зад храстите, та в горичката… Костка ми разправи шепнешком как ходил при Надя. Тя, казва, дори в лицето се промени, побледня, но обеща да направи каквото трябва. По тъмно дотичала, не може да си отдъхне. Не успяла нито да види Настя, нито да й каже нещо, държали я, както и преди, под ключ. От разговорите в къщи Надежда узнала, че управителят е много болен, че щом му поолекне, непременно самолично ще издири Андрюшка и напълно ще си отмъсти за обезобразяването си…