Докато Костя разправяше всичко това, наближихме мястото. При извора свихме надясно; там имаше чисто песъчливо място, наоколо — върбалак, а по-нагоре — малко хълмче с трева и на него четири стари брези. Седнахме под брезите. Наоколо беше тихо. Аз извиках като кукумявка. Ослушах се и още един път извиках. И изведнъж, откъде се взе, Андрюшка право пред нас. Дори се изплашихме от изненада. Разказахме му всичко. Андрей помисли и каза: „Ето какво, скъпи мои приятели, вие сте ми едничката надежда. Ако не ми помогнете, загубен съм, а пропадна ли аз — загубена е и Настя: ще я погуби управителят. Ако искате да ми помогнете, трябва да го направите, без да се бавите. Най-напред ще ви покажа веднага мястото, където не Афанасиев, а и самият дявол не може да ме намери. На това място донесете някое кожухче или одеяло, съд за вода и женски дрехи… А това писъмце занесете във Воскресенската кантора — на Рикард. Дайте му го лично на ръка и чакайте отговор. Донесете отговора тук и го сложете — ще ви покажа на кое място… После ето още какво: знаете ли старите мини до самия чифлик? Там има голям открит рудник, а в него няколко малки галерии, които са се засипали. Ето какво: средната галерия извежда в един подземен ход, който върви все по-надясно и по-надясно към едни ями от шахти без подпори, които са вече в самия Ордински дол, в храстите. Трябва да се промъкнете в една от шахтите и да разчистите хода навън. Само че пръстта, внимавайте, навътре я отгребете. На Надежда кажете, че вдругиден вечерта ще я чакам в горичката при Заовражний — за нея е дребна работа да изтича дотам, а и вие елате там, щом свършите всичко. Бележката ми за Рикард непременно занесете утре на разсъмване, а вечерта — отговора.“ Шаврин изведнъж замълча и се ослуша. Ослушахме се и ние с Костя. Долу, в дола, се чуваше конски тропот. „Трябва да се скрием, приятели, мене търсят“ — прошепна Андрюшка. Хвана ме за ръка, аз и Костка отидохме в храстите, като взехме и торбите си. Зад храстите имаше голяма стара галерия — Ординска я наричаха. Отворът й — широк, висок, с кон да влезеш в него. А самата тя беше къса и нямаше изход. „Къде ни водиш, Андрюшка? — казвам аз на Шаврин шепнешком. — Та те непременно ще се отбият в галерията — затова навярно и идват…“ „Вярно. Разбира се, ще се отбият… Но ти побързай. Късно ги забелязахме, разприказвахме се…“ И наистина под земята се чуваше — конските копита вече съвсем наблизо тропаха… В галерията — аз знаех добре — имаше три хода. Средният беше Най-дълъг — осем сажена. Андрюшка натам ни и поведе. В края имаше малък орт, а тук-там комини на слепи забои. Ние се спуснахме към левия комин. Андрюшка шепне: „Горе, над човешки ръст, има тясна просека, само два аршина дълбока и по-малко от аршин широка. В края на просеката има ход нагоре, с Ординската галерия се съединява. Мушни ръце напред, ще се извиеш там нагоре, ще си вмъкнеш краката — и ако щеш, цял се изправи.“
Така и направихме и тъкмо в това време се чуха вече гласове из дола. Тук виждаш каква е работата: ходът е право над просеката, върви нагоре и извива назад над галерията; много е тясно и както да гледаш, нищо няма да видиш отдолу. Вмъкнахме се всички. Андрюшка помести два големи камъка пусна ги в просеката и съвсем затули края й. И да знаеш, пак няма да се провреш. Назад от просеката ходът ставаше по-широк; седнахме тримата над самия отвор и слушаме. И наистина идват в галерията, претърсват навсякъде, приближават се към нашия забой. Едва-едва засвятка между камъните — някой поднесе свещ направо към забоя. „Та никъде ли няма ход?“ — чувам някой да пита, не го познах по гласа. А Рибин, кондуктор от Покровския рудник, му отговаря: „Погледни сам. Та ние знаем всеки комин — нима не виждаш?“ А ние седим спотаени и се побутваме един друг с лакът. Най-после неканените гости си отидоха; секнахме огън и запалихме свещ. Андрей ни поведе към своето убежище. Тук, излиза, големи ордински рудници е имало. И никой не знаеше нищо за тях. Знаеш как е било при ординците — тесни ходове стоят вечно, без подпори, на тръби. Тръба след тръба се спуска наклонено надолу до голяма галерия, където ординците са изземвали голямо гнездо. Тук именно се беше настанил Андрюшка. Той ни показа оттам пътя за Старо-Ординския рудник — за ей тази голяма зала, където сега седим с тебе.