Голямата ординска галерия беше колкото цяла стая, само че малко по-ниска. В средата бяха поставени от ординците гладки плочи от здрав пясъчник. На тях струпахме припасите от торбите и оставихме свещите, огнивото; уговорихме пак тук да сложим и бележката. С това и свършихме. Пропълзяхме по тръбите нагоре, добрахме се до галерията, извадихме камъните и се измъкнахме. След нас Андрюшка пак затвори хода. Ослушахме се — нямаше никого. И поехме бързо към къщи! Пристигнахме през нощта и дори успяхме да се наспим… А ние с тебе, Василич, успяхме да си починем. Стига сме разправяли приказки, хайде да се измъкваме.
Купчината руда до южната стена на залата, където седяхме, се издигаше постепенно. По нея можехме да се доберем до стъпалото на стената По-нагоре имаше тясна просека, по която аз, опрян в стената с гръб и крака, стигнах до второто стъпало, почти под самия таван на камерата. Това стъпало, по-точно корниз, беше много тясно. Трябваше да легна настрани, с лице към стената и да пропълзя три-четири метра наляво, към изхода на доисторическия тръбообразен ход. Най-после аз се закрепих здраво в него и извлякох Поленов с въжето. Беше вече невъзможно да се изправя и по-нататък запълзях така, с краката напред. Подир мене запъхтян пълзеше Поленов. Проклетият ход се издигаше упорито нагоре и като че ли нямаше да има край. Почти бях започнал да си мисля, че костите на лактите ми са се подали навън, когато краката ми загубиха опора и аз скочих като жаба на равен под. Това беше онази подземна стая, където се бе крил преди седемдесет години Шаврин. Гладките стени, характерни за доисторическите рудници от бронзовия век, имаха овални очертания, таванът се издигаше като купола, а подът беше издълбан във вид на купа. Видях в средата на камерата гладките камъни, за които разказваше кондукторът. Като огледах камерата, намерих две изострени бронзови кирки и няколко медни слитъка. Кирките, единия слитък, късчета от някакъв съд и един череп, намерен в съседния орт, по-късно изпратих в Руския музей в Ленинград. Кондукторът тършуваше с фенера по пода, като мърмореше нещо.
— Ето виж, Василич — каза той и насочи светлината на фенера зад един от големите камъни. Видях едно почерняло, но добре запазено дъбово каче. — Ведро за вода, Костка го беше довлякъл; а ето и ножа на Андрюшка… — Старецът вдигна от пода един ръждясал отломък от нож и грижливо го пъхна в джоба си. — Всичко така си стои, като че ли само преди година е било… — Дори при оскъдната светлина на фенера се виждаше как младежки заблестяха очите на стареца. — Ех, живот работнически! Измина като един ден…
На Поленов изглежда не му се щеше да бърза. Той обходи с фенера цялата камера околовръст и поседя на един камък, без да ми обръща внимание. Аз се възползувах от това, за да огледам подробно и няколкото хода, които излизаха от нея.
Поленов ме подкани да вървим по-нататък и отново започна пълзенето по тръбообразните тесни ходове. Изкачвахме се постепенно все нагоре и нагоре, а в същото време неотклонно се насочвахме към юг-югоизток. Странно беше да видиш напред синкавото облаче отразена светлина, различаваща се рязко от червеникавия пламък на свещите, който ни бе светил дълго в подземния мрак. Светлината се усилваше. И с чувство на неизказано облекчение аз угасих свещта и я скрих в джоба си.
Стълб неярка светлина се издигаше над квадратния отвор в края на хода. Като провесих крака в отвора, решително се плъзнах в него, спрях се на стъпалцето в горния подкоп на забоя, обърнах се, направих втори път същото и се озовах върху почвата на забоя. Помогнах на кондуктора да се спусне и двамата, като бързахме и се препъвахме, пробягахме останалите петнайсет метра към нарастващата яркост на синкавата светлина. Аз раздвоих нетърпеливо гъстия храст до входа и опивайки се от морския свеж, топъл въздух, заслепен от светлината до болка в очите, не можах да сдържа радостния си вик. Като се обърнах към Поленов, помислих, че суровият старец ще ми се смее… Но и на неговото лице светеше щастлива усмивка, и той се радваше на красотата на просторния слънчев свят.
Високото обедно слънце ни посрещна с ласкава топлина. Тихото шумолене на есенния ветрец звучеше в ушите ни като приветствие. Двайсет и девет часа бяхме прекарали в мрака и тишината на подземните галерии!