— Е, Василич, да се посгреем малко, да си починем, а след това да идем и в Уранбаш, в бившия Ташковски чифлик, тук е наблизо. Там и кон ще намерим, иначе до вкъщи е далече, не мога стигна. Спаси ни нас Андрюшка! Не зная после какво е станало с него…
— Доразправи ми, Корнилич, за Шаврина — помолих аз, като нареждах овлажнелите цигари на слънчевия пек.
— Че то почти няма вече какво да се разправя. Направихме ние всичко, каквото Андрюшка ни беше казал. На другата нощ ние с Костка пак се промъкнахме в Ординския рудник, занесохме един стар кожух, ведро, още хляб и отговор от Рикард. При него аз самият ходих тайно. Той прочете бележката, усмихна се и отиде някъде, а аз чаках в кантората. Върна се, посвирка, походи из стаята, написа нещо на хартия и ми я даде. Аз пъхнах хартията в пазвата си и се втурнах колкото краката ми държат към къщи, дори благодаря не казах. Все ме беше страх — ще забележи някой, че съм ходил във Воскресенка.
На другия ден научихме с Костя: управителят Афанасиев се посъвзел, полицията пристигнала, седят в кабинета му, пият и се съветват как да пипнат Шаврин. Щом се мръкна, и ние като котки се измъкнахме от къщи. Аз носех брадва — Андрюшка беше поискал, — а Костя се бе сдобил с още свещи. На хълмчето, което е срещу чифлика, залегнахме в храстите — чакахме кога Надка ще изтича край нас по главната пътека. Чухме — изтича, но почакахме да чуем дали някой не я следи. Дълго лежахме — не се чу никой. Тогава и ние — право надолу, към горичката Заовражная. Аз пак извиках като кукумявка: Андрюшка отговори с тихо изсвирван е. Приближихме се и гледаме — там, до брезичката, стои и Надежда.
„Тъй непременно, Надюша, направи“ — казваше й Андрей. „Всичко ще направя“ — отговори тя. „Е, благодаря ти, мила, прощавай, не ме поменувай с лошо“. Надежда го прегърна, целуна го силно и бързо си отиде… Андрей ни поведе към дола, като из пътя ни разправяше какво трябва да направим. На другия ден управителят щял лично да тръгне по рудниците — да дири Андрюшка. Досещал се старият вълк, че беглецът се крие в подземните галерии. Когато заминат всички, ние с Костка трябваше да изтичаме до чифлика и непременно да подпалим далечния хамбар, който е до конюшнята, на височинката. А като го подпалим — да бягаме колкото имаме сили на Бурановския рудник, да гледаме отвисоко какво ще стане и след това незабелязано да се върнем вкъщи. Не биваше да навестяваме Андрюшка, преди да изминат два дни — след пожара ще следят зорко всички, а в Ординския дол непременно ще почнат да претърсват. Уговорихме се значи, сбогувахме се и се разотидохме.
На сутринта Афанасиев с полицията, с помощници и с любимите си хрътки замина за Богоявленската кантора — тя беше, където е сега нашият Горний, — а по пладне ние с Костка се промъкнахме към чифлика през градините над реката, от задната страна на конюшнята. Гледаме — до хамбара купа детелиново сено, за конете на управителя. Подпалихме хамбара, а заедно с него и купата — после хукнахме надолу с всички сили!… Бяхме вече доста път пробягали — чуваме викове, дигна се тревога. Забързахме още повече и през Федоровския дол се добрахме на хълма, прекосихме пътя тичешком и едва живи поехме към Бурановския рудник. Сърцата ни ще изскочат: какво ще стане сега и ще успее ли Андрюшка да направи, каквото е намислил. Вдигна се нависоко дим, много голям, шум и рев се чуват отдалече…
Ние успяхме да се върнем за работа навреме. Седим всеки в своята шахта тихо, като мишки — един вид нищо не знаем… А тук само за пожара в чифлика се приказва. Запалил се, казват, хамбарът, но бързо го угасили… След работа поехме заедно с Костка към къщи. У дома ни посрещат: „Как, нищо ли не знаете?“ — „Какво има?“ — питаме. — „Какво ли? Андрюша Шаврин се появил в селото, запалил хамбара и една купа сено. Когато всички се спуснали натам, той се втурнал в къщата с брадва — страшен, очите му горели като на вълк. Жените, които пазели Настя, избягали. Андрюшка знаел къде е Настя, изкъртил за един миг вратата, хванал Настя за ръка и двамата избягали през градината, а после отвъд Верхогорската кантора — и в степта. Там насмалко щели да ги настигнат. В степта къде ще се скриеш? Съвсем вече ги били настигнали, но те дотичали до първите извозни галерии на стария рудник и сякаш потънали в земята. Докато изтичат до кантората за кондуктора, че за свещи, че за кибрит, от Андрюшка и Настя следа не останала. Търсили ги, търсили, целия дол претършували: знаят, че Афанасиев ще дойде — ще си изпатят, но не ги намерили. Ето че и Афанасиев се върнал. Позеленял, когато един от служещите му доложи за пожара и за бягството. Събрал много народ и сам се втурнал към дола да търси, а оттам заминал за Средна Каргалка. Ходил, ходил и се върнал с празни ръце…“