Зарадвахме се и ние с Костя: всичко беше минало гладко, като по книга. Изчакахме един ден — всичко мина спокойно. На втория ден, тъкмо се бяхме уговорили да се промъкнем през нощта при Андрюшка, викат ни в кантората. Събраха там всички, които бяха дружили с Андрюшка, доведоха неговото семейство и Настиното, разпитваха кой му е помагал и кой знае къде се крие… Никой нищо не знае и ние с Костя мълчим. Силно ни подозираха, крещяха, със Сибир ни заплашваха, но нали не си хванат — не си крадец, нищо не може да се направи… Все пак затвориха ни в ареста и три дни ни държаха там, но все напразно; опряхме се ние: нищо, казваме, не знаем, питайте, когото щете — работехме в шахтата, всяка вечер си бяхме в къщи. Пуснаха ни. Изчакахме още две нощи — искахме да се уверим, че не ни следят, и отидохме в Ординския дол по познатия път, право в подземната стая на Андрюшка. Гледаме — никого няма, припасите и дрехите също ги няма; само ведрото и кожухът оставени. А на един камък — писмо до мене и Костя: прощавайте, приятели, цял живот ще ви помним ние с Настя; заминаваме надалече, няма вече да се видим.
Оттогава никой нищо не е чувал нито за Андрюшка, нито за Настя. И колкото и да обикаля Афанасиев степта, където и да праща свои шпиони, нищо не постигна. Измина година и половина и краят на крепостното право дойде.
Зачаках аз от Андрюшка писма, но не получих. После, по-късно, попитах Рикард, дали не знае нещо за Андрей. Той дълго отричаше и едва след три години каза, че той помогнал на Андрей. Случило се било така, че тъкмо по онова време техният ревизор трябвало да замине за Самара. Скрил той бегълците в своя екипаж — една голяма карета с хубави коне — и на разсъмване Андрей и Настя били вече далеч от нашата степ. Закарал ги ревизорът до самата Самара, снабдил ги с пари и писмо, казал им какво да правят по-нататък. Волга е помощница на всички бегълци. Заминали за Астрахан. А какво е станало по-нататък с двамата, не зная; зная само, че те се избавиха от нашето тегло…
Това е всъщност всичко, което мога да разкажа за приключението, което се е врязало с неизгладима сила в паметта ми. На следната година аз пристигнах на рудниците по-късно от обикновено. В село Горний узнах, че кондукторът Поленов умрял в началото на лятото. „Все ви чакаше, но не ви дочака“ — казваха ми познатите от селото.
След пет години на едно голямо съвещание за цветните метали в Москва вниманието ми се спря върху един висок, добре облечен инженер, който критикуваше организацията на минните работи в един голям минен район в Сибир. Аз се възхитих от умния и сериозен доклад и попитах едного от сибирците, кой е този човек. „Това е Шаврин — отговори инженерът. — Много способен работник миньор от миньорски род…“ Аз се помъчих да се срещна с Шаврин, но се оказа, че на следния ден той беше заминал за Сибир…
Среща над Тускарора
Преди доста години аз плавах като старши помощник на доста големия параход „Коминтерн“ — солидна английска постройка от пет хиляди тона. Движехме се между Владивосток и Камчатка, а понякога на юг — до Шанхай или по-близо — до Хензан и Хакодате.
През юли 1926 година извършвахме обикновения си рейс до Петропавловск с отбиване в Хакодате — следователно през Цугарския пролив. От Хакодате тръгнахме надвечер, а след едно денонощие ни настигна бясна буря — истински тайфун от югозапад. Вдигна се такова вълнение, че когато минавахме траверза32 на Немуро, вълните започнаха да заливат кораба. Имахме ценен товар на палубата, а освен това и разни чупливи машини в трюма. След кратко съвещание с мене на мостика нашият капитан Бегунов, славен, макар и суров старец, реши да измени курса, за да пътуваме със заден страничен, почти попътен вятър. Корабът изведнъж престана да бъде обливан с вода и въпреки адската вълна тръгна по-спокойно. Трябваше да начертая върху картата нов курс вместо обикновения: оставих остров Сикотан на север и тръгнах източно от Курилските острови…
Бурята ни блъска цяла нощ и едва на следната сутрин започна да утихва. Но чак до вечерта вятърът беше много силен. А при настъпването на нощта съвсем утихна и аз рано си легнах да спя, тъй като извънредно много се бях уморил през последното денонощие.
Настъпи съвсем необикновена за тези места нощ — ясна й безлунна, с безветрие, пълно спокойствие. Спях много дълбоко, но по трайно вкоренен навик се събудих при звъна на склянките33. Макар и да не преброих ударите, знаех, че има половин час до моето дежурство. И наистина почти веднага се появи бюфетчикът с грамадна чаша горещо какао. На всички мога да препоръчам този навик — да пият горещо какао преди дежурство; тогава студът и влагата не са страшни и човек изведнъж се разсънва. Скочих, бързо се облякох, изпих какаото и като запуших лула, пак се изтегнах в леглото. Колко са хубави тези десетина-петнадесет минути преди отиването на нощно дежурство в студ, тъмнина, влага и мъгла.
32
Траверз — направление перпендикулярно на курса на кораба или на неговата диаметрална плоскост. Б.пр.