Вдишвайки ароматичния, силен тютюн, аз се вслушвах в неравномерния плясък на вълните и в отмерената работа на машината. Нейният мощен шум и лекото потръпване на целия грамаден корпус на кораба действуваха успокоително, като тиха мелодия. В каютата беше топло, ярката светлина на лампата падаше върху масичката с лежащата върху нея интересна книга — наслада след дежурството, която предвкусвах. С удоволствие огледах каютата си — мъничък частен дом, който се носи на шест метра височина над страшната зелена дълбина на Тихия океан, и си помислих, че моряшката професия ме е увлякла най-много с това, че ми оставя много време за размишления, към каквито винаги съм имал склонност.
Мислите ми бяха прекъснати от чукане на вратата. Вратата широко се разтвори и на прага се появи масивната фигура на капитана.
— Какво скитате по такава ранина, Семьон Митрофанович? — запитах аз, като седнах и извърнах към него тежкото кресло. — Още не е съмнало навярно…
— Как да не е съмнало! Скоро могат да се угасят светлините… Пък и какво рядко време!…
— В такова време само да спиш — казах аз. — Аз, разбира се, съм нещастник — трябва да вървя на дежурство, — но вие?
— Ех, младежи! Дай ви на вас само да се излежавате! — добродушно отговори капитанът. — А на мене, стареца, не ми трябва много да спя. Аз вече обиколих палубата, пресметнах вредите от бурята… Разгеле, Евгений Николаевич, проверете през деня вашия курс, за да не е само по изчисление — добави той, докато аз си обвивах шията с шалчето и си нахлузвах палтото.
— Непременно, Семьон Митрофанович, пътят ни е нов — отговорих аз на капитана и драснах кибрит, за да си запаля лулата.
Рязък тласък и веднага след това глух удар разтърсиха корпуса на кораба. Почти в същото време някъде в кърмовата част се разнесе тътнеж и шумът, от машината престана. Няколко секунди се гледахме мълчаливо и се ослушвахме. Машината отново заработи — и пак същият тътнеж, след който настъпи тишина. Горящата кибритена клечка, която продължавах да държа в ръка, опари пръста ми и аз, като изпреварих капитана, излетях от каютата…
Всички, които много са плавали, ще разберат моите чувства в тази минута, защото знаят с какъв неволен страх се посреща спирането на машината в открито море. Със своето биене мощното сърце на кораба му дава живот и сила за борба със стихиите. Но ето че то спря и корабът е мъртъв; сега той е играчка на неверния океан…
Като завих към стълбата, аз се подхлъзнах и едва тук забелязах, че корабът се е наклонил към левия борд. В този момент ме настигна капитанът. Пресекливото му дишане издаваше неговото вълнение, но побелелият в морето старец не каза нито дума.
На палубата беше тъмно. Едва започващото разсъмване очертаваше само общите контури на кораба. Вратата на корабоводачната кабина бе отворена и от нея падаше ивица светлина. От мостика се чу разтревоженият глас на третия помощник:
— Нещастие, Семьон Митрофанович! Натъкнахме се на риф… Изглежда, че винтът е разбит, кърмилото се заклини…
Капитанът викна сърдито:
— Какъв ти риф, по дяволите?! Тук е най-дълбоката бездна на океана!
„Ама, разбира се, тускарорската вдлъбнатина“ — сетих се аз и се поуспокоих.
Капитанът се изкачи на мостика. Моето място беше на палубата.
— Боцман, поддежурните горе, да се приготви дъномерът — заповядах аз.
Като напрегнах очите си, видях как капитанът се наведе над преговорната тръба. „Говори с механика“ — помислих си аз. Телеграфът зазвъня слабо. Отново се чу тътнеж под кърмата. Звънът на телеграфа съвпадна със спирането на работата на машината.
— Евгений Николаевич, измерете с дълбокомера по десния борд — долетя гласът на капитана.
Аз дадох командата. Боцманът се отзова от тъмнината:
— Няма дъно!
— По-близо до носа, при котвената висилка! — изкомандува капитанът.
— Две марки и две! — отзова се боцманът.
— Четири метра и половина?! Какъв дявол! — извиках аз.
Откъм левия борд дълбочината се оказа от три и половина до четири и половина метра, а зад кърмата — шест метра.
Разсъмваше се. Аз се наведох през борда, мъчейки се да различа нещо в тъмната вода, която се плискаше долу. Чувствуваше се онова тежко и бавно дишане на морето, което се нарича мъртво вълнение. С учудване възприемах отмереното поклащане на парахода върху голямата и дълга вълна. Това поклащане не се придружаваше от удари, което би било неизбежно при засядане на риф. Капитанът ме повика на мостика. Наведен през перилата, той упорито се вглеждаше във вълните откъм левия борд. Блесна прожектор. Сивата мъгла на утринния здрач се отдалечи от кораба. Забелязах, че вълните под левия борд на кораба бяха по-малки, отколкото наоколо — къси и плоски.