Събралата се при борда команда, пък и ние с капитана гледахме изкачващия се водолаз като вестител от непозната страна. Този човек се спусна смело във водата посред океана и дълбоко под парахода ходи по загиналия кораб, който много години се е носил из морските простори. Веселите, леко закачливи очи на водолаза, който си свали водолазното облекло, с нищо не издаваха умората, която той без съмнение трябваше да изпитва. На съвещанието в корабоводачната кабина водолазът очерта приблизителния корпус на потъналия кораб, който ни учуди със своите старинни очертания. Тъй като знаеше, че аз винаги съм се интересувал от историята на флота и особено от ветроходните кораби, капитанът ме запита дали не мога да определя класа и възрастта на кораба. По грубите контури, нахвърляни от водолаза, беше, разбира се, много трудно да се реши каквото и да било. Във всеки случай това беше тримачтов кораб с много големи размери, с широк корпус и издигната кърма. Реших, че са минали най-малко сто години от неговото построяване. Водолазът съобщи, че корпусът на кораба е построен от много плътно дърво. Трюмът, както изглежда, е натъпкан до върха с леки листове от корк.
След като помисли малко, инженерът реши да се опита да разруши с взрив десния борд на ветрохода, за да може плаващият товар да се изтърси. Тогава тежкият, напоен с вода дървен корпус ще потъне от собствената си тежест и ние ще се освободим.
— Е добре, хайде освобождавайте ни в името на всичко свято! — възкликна капитанът.
Инженерът отново се замисли.
— Какви затруднения има още? — с тревога запита капитанът.
— Там е работата, че за това трябват двама души — ще стане по-скоро и главно по-безопасно. Ако не се проникне до борда през трюма, ще трябва отвън да се дълбае, а много трудно ще се справим с течението. Все пак е щастие, че е така необикновено тихо, иначе би било съвсем лошо.
— Че нали имате двама водолази — казах аз.
— То водолазите са двама, но единият трябва да бъде горе, при помпата. Нали част от нашите специалисти заминаха напред с „Лозовски“. Та мисля какво да правя…
Тук аз си спомних за своя малък водолазен опит и помислих: „А какво, ще стане, ако аз се спусна?“ Разбира се, страшничко беше да се спускам в открито море, но аз бях сигурен, че ще вляза в работа като спомагателна сила. Предложих на инженера услугите си в качеството на втори водолаз и в отговор на неговата недоверчива усмивка разказах какво знам и какво мога.
— Ех, нека пък самият водолаз реши, ще ви вземе ли за помощник, или не — каза инженерът.
Водолазът ме погледна изпитателно и ми зададе няколко въпроса за работата във водолазен костюм. Моите отговори като че ли го задоволиха и той се съгласи да ме вземе за помощник, като ме предупреди, че ако се джасна в корпуса, ще трябва да се сърдя на самия себе си.
Изслушах внимателно всичките наставления, като същевременно си мислех, че ако „се джасна в корпуса“, едва ли ще си спомня съветите на водолаза…
Командата се отнесе към моето спускане с приятелски и весел ентусиазъм и докато ме обличаха във водолазното облекло, можах да се наслушам на много цветисти думички, на каквито моряците са майстори.
Най-сетне всички приготовления бяха завършени. Надянатият шлем като че ли изведнъж ме отдели от обикновения свят. Водолазът се беше вече скрил под кораба, когато аз, като придвижвах не особено ловко тежките си крака, започнах да се спускам по стълбата. Цялото ми внимание беше погълнато от люлеещата се под мене тъмнозелена повърхност на водата. Трябваше едновременно да натисна с тила си изпускателната клапа, да изпусна повече въздух и да се гмурна под вълната в момента на нейното отдръпване назад. Направих това успешно и след няколко секунди гъст сумрак обви прозорчето на шлема. Наистина водата силно ме биеше от лявата страна и само с напрягане на всички сили се задържах за нещо, което полегато се издигаше нагоре вдясно от мен, и можах да се огледам. Ярко светещото над морето слънце даваше достатъчно светлина. Отначало различавах само общите контури на потъналия кораб, пресечени от кривата черна сянка, която падаше от борда на „Коминтерн“. След това видях квадратна издатина — остатък от някаква палубна постройка, а зад нея — дебел пън, както разбрах по-късно — отломък от мачтата, до която се беше облегнал водолазът. Аз незабавно се добрах до него и тръгнах подире му към борда на ветрохода. Едно тежко спускане по наклонена плъзгава повърхност, покрита с водорасли, раковини и лига. Но водата, която налягаше срещу нас, добре ни поддържаше. Както се бяхме уговорили още горе, решихме да проникнем в трюма през разбитото кърмово помещение.