Бордът на загиналия кораб се очертаваше от ясна линия, зад която се прекъсваше отражението на слабата светлина, падаща отгоре. Нататък имаше мрак — пропаст в чудовищната бездна на абсолютно черната вода, и аз потръпнах, като си представих, че бордът на кораба виси над осемкилометрова дълбочина…
С люшкането на вълните по палубата на потъналия кораб се гонеха петна от слънчева светлина. Като следях мъждивите и светлите зеленикави петна на слънцето върху тъмния фон, аз се стараех да си представя изгледа на кораба. Помогна ми тренираната в очертанията на стари ветроходи памет. През пласта от набрани раковини и виещите се опашки на водораслите аз по-скоро отгатнах, отколкото видях тримачтов кораб с широк корпус, построен много масивно. Ниският и тъп нос и високата кърма говореха за XVIII век. По много дебелата отломка на стърчилото се отгатваше неговата значителна дължина, което също е типично за корабите от XVIII век. Изобщо корпусът се беше запазил великолепно, дори капакът на трюмния люк35 беше налице. Малко пред главната мачта започваше голяма вдлъбнатина. Продънената от гръбнака на нашия кораб палуба се беше огънала в средата, надлъжните подпалубни греди се бяха изкривили, стърчаха пречупени напречни подпалубни греди и придаваха на тази част на кораба вид на мрачно разрушение, усилено от дълбоката чернота, която цареше в пробитите места и в цепнатините. Изтръпнах в недоумение пред хаоса от изпочупени греди и дъски, но моят спътник включи силния електрически фенер и веднага зави наляво. Тук наистина, както и предполагах „теоретически“, се чернееше десният коридор в кърмовата част на кораба, оцелял при сблъскването. Аз също включих електрическия фенер и рамо до рамо с водолаза влязохме в гъстия мрак, като предпазливо напипвахме с крака дъските на палубната настилка. Вдясно от нас едва сивееше светлина, която минаваше, както предполагах, през задните кърмови прозорци или по-точно през онова, което беше оцеляло от тях. Без съмнение люковете на трюма, ако съществуваха, бяха останали зад нас, навярно малко по-вдясно, и ние ги бяхме преминали, прониквайки дълбоко навътре в кърмата. Подтикван от горещо любопитство, бързо съобразих, че светлината трябва да прониква през каюткомпанията, а срещу нея, както бива обикновено, трябваше да бъде каютата на капитана. На стената вдясно от мене, където сега се люшкаше едва забележимо сиво петно светлина, трябваше да бъде входът в каютата, която може би пази тайната на този кораб. Аз решително тръгнах надясно. Червеникавата във водата светлина на електрическия фенер се плъзгаше по черно-кафявата стена без признаци на каквито и да било отвори. Сложих ръката си, стегната в гумената ръкавица, на стената и като я движех по лигавите дъски, скоро напипах реброто на рамката на вратата.
„Изглежда тук е вратата“ — досетих се аз и започнах да бутам с рамо стената. Но тя не отстъпваше. Ударих стената с лоста, който на четвъртия път проби дървото и едва не се изплъзна от ръцете ми, като хлътна в празнината — по-точно, във водата зад вратата. Все повече и повече натисках вратата, когато зад гърба ми се разля светлият кръг от фенера на водолаза. Той приближи шлема си до моя и видях в полумрака учуденото му и разтревожено лице. Показах му вратата. Той кимна одобрително. В същото време до съзнанието ми достигна гласът на инженера, който повтаряше настойчиво: „Другарю старши помощник, какво става с вас, защо не отговаряте?“ Съобщих му накратко, че съм проникнал в кърмовото помещение, че всичко е в ред и че сега ще почнем да се промъкваме към трюма. Гласът в телефона замлъкна успокоено и аз отново се обърнах с всичките си мисли към вратата на капитанската каюта. Не знам защо, бях напълно уверен, че зад тази врата именно се намира каютата на капитана.
Водолазът прекарва ръка по края на нишата на вратата и вмъкна своя лост между вратата и нейната каса. „Дявол да го вземе! Навярно вратата се отваря навън!“ — озари ме мисъл и аз присъединих усилията си към мечата сила на водолаза. Не минаха и две минути и ние стояхме сред непрогледния мрак на онова помещение, което някога е служило на капитана. Нашите фенери не даваха много светлина, помещението беше голямо и аз никак не можех да си представя точния вид на капитанската каюта. Подът под нас беше равен и хлъзгав. Постоянно се натъквахме на някакви парчета от дърво — навярно остатъци от мебели. Носът на моята тежка обувка се удари в нещо. Светлината на фенера изтръгна от мрака ъгъла на квадратен сандък, който лежеше ребром до лявата стена на каютата.