— Аха! — зарадвано извиках аз.
И веднага от другия свят изникна гласът на инженера:
— Какво — „аха“?
— Нищо, всичко е в ред — побързах да отговоря аз и се наведох над сандъка.
Той не беше тежък, но за мене, и без това претоварен с инструменти и уморен от необикновената работа, беше много трудно да нося този допълнителен товар.
В това време водолазът обиколи каютата край дясната й страна и също намери два малки сандъка, които носеше, стиснати под мишница. Той кимна доволен, като видя моята находка. Тъй като не намерихме нищо друго интересно в каютата, започнахме „съвещанието“. След като се разбрахме чрез горните телефони, т.е. чрез кораба, изнесохме находките си на палубата и ги сложихме на затулено място. След това отново се върнахме в коридора и някак много бързо намерихме прохода към трюма.
За онова, което стана по-нататък, едва ли ще мога да разкажа твърде свързано и подробно. Това бе тежък труд в безкрайния мрак на тесните задръстени проходи. Най-сетне изпълнихме с водолаза задачата си и поставихме няколко заряда в участъка на дъното и на десния борд на кораба. Когато всичко бе свършено и съединенията на проводниците бяха проверени, почувствувах се крайно уморен и без сила се опрях на някакъв масивен подпорен стълб в трюма, близо до кърмата. Водолазът разбра състоянието ми и ме остави малко да си почина. Когато се изкачих отново на палубата, което се оказа твърде мъчна работа, аз тъпо се зарадвах на мътното мъждукане на слънчевата светлина и за последен път обгърнах с поглед необикновената картина на палубата на потъналия кораб — рязко очертаната в мътната светлина дясна заоблена част на кораба и стърчащото парче от сгърчилото.
Подадох сигнал „вдигайте“. Нарастващата светлина бликна над мене, вълните отново ме заплашваха с ударите си, блясъкът на повърхността на морето беше неочакван и радостен… Докато ловки ръце снемаха от мене шлема и ме освобождаваха от тежестта на водолазното облекло, вдигнат беше и моят спътник.
Отпуснал се уморен на дънера, гледах с възхищение водолаза, който изглежда и след второто спускане никак не бе изгубил своята закачлива бодрост.
— Е, юначина е вашият старши помощник — обърна се водолазът към капитана, — справи се както трябва! Ние с него — по-точно той — и изследователски поход извършихме, и в командирската каюта изтършувахме нещичко. — И той кимна към нашата плячка, вече изкачена на палубата.
— Това — после! — каза инженерът. — Сега ще палим.
Очите на всички моряци, събрани на палубата, бяха приковани в напрегнато очакване към мъничкото кафяво сандъче на индуктора, пред който бе коленичил инженерът и въртеше ръчката. Въртенето ставаше все по-бързо и мъничката машинка мелодично бръмчеше. Всички слушаха със затаен дъх. Беше много тихо, само плясъкът на вълните се чуваше иззад високия борд. Достатъчно бе едва доловимото движение на тънките пръсти на инженера върху бутона на съединителя, и глухият бумтеж на подводния взрив удари по нервите ни. „Коминтерн“ се разклати и железният му корпус издаде нисък и продължителен звук като гигантски роял. Откъм левия борд плисна висока вълна. В отичащата се водна маса се замяркаха парчета тъмно дърво, а след няколко секунди повърхността на водата се покри с множество почернели листове корк — товарът от трюма на кораба изплава на повърхността. Всички моряци, от капитана до готвача, чакаха с еднакво жадно внимание какво ще стане по-нататък. Чу се силно, но заглушено скърцане, след скърцането последва лек тласък, като че параходът бе подхвърлен отдолу нагоре. Ние продължавахме да чакаме, но нищо повече не се чу, само вълните плискаха както по-рано и в борда глухо се удряха парчетата, които изплаваха след взрива.
Спокойният глас на инженера наруши общото мълчание:
— Е хайде, командире, давай ход.
— Как, това ли е всичко? — трепна капитанът.
— Че разбира се!
Капитанът се втурна към мостика, телеграфът зазвъня и неочаквано появилият се шум на машините вече не бе съпровождан от тревожния бумтеж. Корабът оживя и тръгна. Под носа му зашумяха вълните. Когато „Коминтерн“ зави, за да легне на курса, всички дружно извикахме:
— За инженера — ура!…
— По местата! — чу се командата на капитана, който противно на обичая си бе запалил цигара на мостика, и палубата опустя.
Аз неохотно се вдигнах от дънера, приближих се до водолаза, моят другар по подводни приключения, и здраво му стиснах ръката. След това погледнах надире зад борда, където по вълните се люшкаха в далечината отломките, изтръгнати от взрива на ветроходния кораб, и с неприятното чувство за някакво извършено от мен убийство си представих как корабът, странствувал толкова дълго след своята гибел, съпротивявал се на времето и на океана, сега бавно потъва в най-дълбоката бездна… Усещането на силен нервен подем, което чувствувах през цялото време, отслабна, а след това и съвсем изчезна. Вместо това непреодолима умора завладя тялото и мозъка ми. Казах на матроса да отнесе нашите находки в кърмчийската кабина, а сам закретах към мостика.