Капитанът ме видя и ми протегна двете си ръце:
— Какъв юнак сте вие, Евгений Николаевич, какъв юнак! Благодаря ви. Тази вечер ще пийнем по чашка първокачествен ром с нашия главен спасител. — Жест по посока на инженера. — А сега идете да си починете — виждам колко сте уморен!…
Спуснах се бързо от мостика и след като се облях под душа, отидох в каютата си. Проснат на леглото, още известно време виждах ту мътната подводна светлина, ту люшкането на слънчевите петна, ту мрака на трюма… Каютата равномерно потръпваше от движението на машината и параходът спокойно се движеше по своя курс. Всичко, което се случи, потъна в небитието… След една минута спях вече дълбоко.
Беше тъмно, когато се събудих с чувство за нещо необикновено, което ме очаква, и изведнъж си спомних за своите находки. Облякох се, хапнах набързо и веднага се запътих към капитана, дето намерих оживено общество, развеселено от първокачествения ром, на който и аз самият съм голям любител. Щом дойдох, капитанът нареди да постелят върху килима брезент и пристъпихме към отварянето на намерените сандъци. Големият сандък, който не се поддаваше на длетото — той беше направен от яко дърво, — се отвори едва след няколко силни удара с брадва. Из каютата се разнесе странна, остра миризма. За наше разочарование в сандъка намерихме само каша и парчета кожа — това беше всичко, което бе останало от корабния дневник. Капитанът, инженерът и механикът неволно се засмяха, като видяха как се удължиха нашите физиономии — моята и на водолаза. Отворихме едно от двете малки сандъчета, намерени от водолаза. В него се намери един старинен бронзов секстант36. Изтърках зеления слой върху едната му страна и успях да прочета латински надпис. Неговият смисъл беше, че секстантът „е направен от механика Даниел…“ — презимето забравих — „в Глазгоу през 1784 година“. Тези данни всъщност не значеха нищо, тъй като английски инструменти можеха да се намерят на всеки кораб, а можеше и да са били използувани много години при необикновената трайност на старинните английски уреди.
Но третият сандък ни донесе оная радост, която е добре позната всекиму, който е постигал желана цел. Още при първия опит да го отворим старата му дървена обвивка се разпадна в ръцете ни и оголи мътно блестяща на ярката електрическа светлина калаена кутия, покрита с едри капки вода. Кутията беше затворена отгоре с плътно затиснат дебел капак. Невъзможно беше да се извади капакът и ние го изрязахме по горния ръб с ножовка, донесена от механика. Под него се оказа втори капак, плосък, завинтаващ се, с халка по средата. Отвинтихме го сравнително лесно и от кутията, вътрешността на която беше само овлажняла, но не съдържаше нито една капка вода, тържествено извадихме свитък хартии.
За втори път през тоя ден се разнесе дружно „ура“.
Небрежно навитата и поизмачкана сива плътна хартия, която много лесно се късаше, привлече вниманието на всички и те се струпаха над нея. Някакви химически процеси или влагата в кутията бяха напълно унищожили написаното в горната и долната част на всеки лист. Извънредно много бяха пострадали също тъй и листовете, които образуваха външната част на свитъка. Оцелели бяха само няколко страници, които образуваха средната част на снопа листове, и един отделен лист светложълта плътна хартия, сгънат на четири и поставен в снопа. Тъкмо този лист ни даде ключа за разбирането на всичко, което се е случило.
Едри неравни букви покриваха малко полегато четирите жълти странички. Старинният английски език позатрудняваше четенето. Написаното разчитахме ние с инженера, останалите ни помагаха в трудните места. На отделния лист беше написано приблизително следното:
„12 март 1793 година, 6 часа след пладне, ширина 38°20’ южна, дължина 28°45’ източна, според сутрешното изчисление. Нека волята на Всевишния Творец бъде над мене. И така приемете, неизвестни хора, моя последен поздрав и прочетете важните съобщения от мене, приложени към настоящето. Аз, Ефраим Джесълтън, собственик и капитан на прекрасния кораб «Света Ана», броя последните си минути на тоя свят и бързам да съобщя обстоятелствата на своята гибел.