Излязох от Капщад рано сутринта на 10 март с посока за Бомбай, като смятах да се отбия в Занзибар. През деня минах нос Бур, отвъд който ме посрещна необикновено силно вълнение, което силно подхвърляше кораба. На мръкване от североизток налетя силен ураган, който започна да ме отнася и да ме отклонява към юг, под предни връхни ветрила. През целия следващ ден «Света Ана» лежеше в откос, като се бореше с нарастващата сила на урагана. На разсъмване бурята още повече се усили, достигна невиждана, невъобразима сила. Загубих една след друга всичките си мачти. Мъжеството на екипажа неведнъж спасяваше кораба от сигурна гибел. Но изпратената ни от съдбата, чаша на страданието не беше изпразнена. Редица исполински вълни безпощадно се стовариха върху кораба, който, както и неговата команда, се изнури в дивата борба. Течът в носа и на палубата лиши «Света Ана» от устойчивост и в пет часа след пладне корабът заби нос, след това легна настрана и започна да потъва. В момента на тази последна, непоправима катастрофа аз се намирах в каютата си. Тъкмо бях влязъл и исках да взема…“ По-нататък следваше съвсем нечетлив пасаж от бележката, след това отново можеше да се прочете: „… страшен трясък и наклон на кораба, воплите и богохулните ругатни заглушиха бесния вой на бурята и грохота на вълните. Паднах и силно си ударих главата, после се търкулнах към вътрешната страна на каютата, станах и направих опит да се измъкна през вратата, която сега беше отгоре, между стените. Но дебелата врата очевидно беше затрупана с нещо и не се поддаваше на моите усилия. Задъхан, цял в пот, аз паднах напълно изнемощял на пода, безразличен към близката смърт. Като се посъвзех, отново се опитах да изкъртя вратата, удрях по нея с креслото, след това с крака на масата, но само изпочупих мебелите, без дори да повредя вратата. Чуках и крещях до пълно изгубване на силите си, но никой не ми дойде на помощ и аз се уверих в гибелта на своите хора и започнах да чакам края си. Мина много време, но водата навлизаше в каютата много бавно: за един час се насъбра не повече от трийсет сантиметра. Потресен до дъното на душата си от катастрофата, аз не можах веднага да разбера, че много лекият товар на кораба — носехме корк от Португалия — и прославената здравина на корпуса на «Света Ана» не ще позволят на кораба изведнъж да отиде на дъното. Тъй че имам известно време да си спомня, преди да загина, за своите открития. Ще се опитам да ги предам на хората, тъй като от безгрижие и неугасима жажда да ги попълня не успях да направя това по-рано.
Необработените бележки за моите изследвания на морските бездни между Австралия и Африка се пазят в специална кутия. В нея аз поставям и тази своя последна бележка с надежда, че остатъците на моя кораб, носени по повърхността на океана, или ще бъдат изхвърлени на брега, или ще бъдат забелязани от някого в морето; зная, че ценностите и документите на кораба се търсят винаги в каютата на капитана… Маслото на оцелелия по някакво чудо фенер догаря, в каютата има вече един метър вода. Сатанинският рев на урагана и клатенето не отслабват. Чувам как грамадни вълни се търкалят горе по корпуса на «Света Ана». Ето го рухването на всички мои замисли и жалката ми гибел, затворен вътре в мъртвия вече кораб. Но колкото и слаб, колкото и нищожен да е човекът, лъч от надежда ме озарява. И ако аз самият не се спася, може би ръкописът ми ще бъде прочетен и делото ми няма да загине…
Не трябва да се бавя повече. Водата приижда все по-бързо и скоро ще залее шкафа, на който пиша прав и държа кутията с бележките. Прощавайте, неизвестни приятели! И не пазете моята тайна, както направих аз, жалкият безумец. Разкажете на света за нея. Да бъде волята господня. Амин.“
Инженерът завърши последните думи на превода и всички дълго мълчахме, покрусени от този прост разказ за ужасната катастрофа и мъжеството на отдавна загиналия човек.
Пръв наруши мълчанието механикът:
— Представете си как е писал това, затворен в загиващия кораб, при мъждукащата светлина на старинния фенер. Твърди хора е имало едно време…
— Че такива, да предположим, има и сега — прекъсна го капитанът. — Я да пресметнем: той е писал в хиляда седемстотин деветдесет и трета година — това означава, че до срещата си с нас корабът е плавал сто тридесет и три години!
— Мене ме учудва друго — каза инженерът: — погледнете ширината и дължината на мястото на катастрофата. Тя е станала някъде край Южна Африка, а ние се сблъскахме със „Света Ана“ при Курилските острови…
— Е, на това е лесно да се намери обяснението — отговори капитанът и взе голямата карта на морските течения. — Ето вижте сами. — Дебелият пръст на капитана се плъзна по сините, черните и червени ивици на синия фон на моретата. — Ето много силното течение на южните ширини. Катастрофата непременно е станала в неговите граници, на югоизток от Кап. То върви на изток, почти до западните брегове на Южна Америка, където завива на север. Тук то се съединява с много силното южно екваториално течение, което върви на запад почти до Филипинските острови. А ето тук, срещу Минданао, е сложният кръговъртеж, тъй като тук има и други насрещни течения. Отделни течения вървят оттук на север и попадат в Куро-Сиво. Тъй че сега е вече ясен пътят на тоя плаващ ковчег…