Султанов го изгледа внимателно и попита полугласно:
— Лоши новини ли, Максим Михайлович?
Вместо отговор Чурилин му подаде листчето. Султанов го прочете и се разкашля, задавен от много дълбокото смукване на лулата. И двамата мълчаха. След това Султанов тихо каза, като гледаше над огъня в нощта:
— Няма какво, това е краят…
— Ще видим! — отвърна Чурилин. — Само мълчание, Арсений Павлович.
Чурилин взе телеграмата и я хвърли в огъня. После те седнаха край него. Султанов извади листче хартия и започна да го покрива с изчисления. Приготвените за сутринта дърва се бяха свършили, когато Чурилин и Султанов напуснаха угасващия огън.
Следния ден на разсъмване Чурилин вдигна всички по тъмно. Тръгнаха два кервана на различни страни. Единият, от двайсет и осем коня, се проточи на дълга верига между смърчовете в долината на Никуорак, като се отправяше с весели песни на юг, към къщи. Останалите четирима души — Чурилин, Султанов работникът Петър и водачът Николай — с пет претоварени коня дадоха два прощални залпа, погледаха няколко минути подир заминаващите и започнаха да се спускат от хълма в противоположната посока. Там, зад редиците еднообразно неясни планини, се чернееха кедрите по високото плато на връх Люлюктакан.
Движение на натоварен керван през тайгата, поход през неизследвани области, „бели петна“ върху географските карти… Би казал някой: какво по-романтично от покоряването на неизвестни пространства! Всъщност само грижливата организация и твърдата дисциплина могат да осигурят успеха на подобно предприятие. А това значи, че обикновено не се случва нищо непредвидено: ден след ден се точи отмерена, еднообразна, тежка работа, пресметната далеч напред по часове. Един ден се отличава от друг най-често по броя на преодолените препятствия и изминатите километри. През тежкия поход душата спи, впечатленията от новите места се плъзгат отстрани, едва засягат чувствата и механически се отбелязват в паметта. След това, през по-леките дни или след вечерната почивка, а още по-точно след свършването на похода, в паметта възниква върволица от възприети впечатления. Преживяната близост с природата обогатява изследователя, заставя го да забрави бързо всички несгоди и отново примамва, зове към себе си.
Настъпиха горещи дни. Слънцето обливаше с тежък, гъст зной меката мъхеста повърхност на блатата. Светлината му изглеждаше мътна от влажните изпарения на прогнилия мъх. Резкият мирис на багулника напомняше миризмата на прекипяло ароматично вино. Горещината не измамваше никого: изострените от продължително общуване с природата чувства предугаждаха наближаването на късата северна есен. Нейният едва доловим отпечатък лежеше върху всичко: по леко поръждавелите иглици на лиственицата, по тъжно увисналите клонки на брезите и калините, по шапките на дървесните гъби, загубили кадифената си свежест…
Комарите бяха почти изчезнали. Затова пък мушиците, които сякаш предчувствуваха близката си гибел, вилнееха на блещукащи ръждивосиви облаци.
Малкият керван на Чурилин пътуваше вече от дълго време през обширните блата на Хорпичекан.
В сърцето на тайгата цари душна неподвижност. Вятърът, който прогонва натрапчивите насекоми, тук е рядък и желан гост. При движение мушиците все още не са страшни — те се вият на облак зад пътниците. Но достатъчно е да се спрете, за да огледате някоя скала, да запишете наблюденията си или да изправите някой паднал кон, и облакът мушици мигновено ви обгръща, лепне по потното лице, навира се в очите, ноздрите, ушите, под яката. Мушиците се вмъкват и под дрехите, хапят кожата под пояса, под колената и по глезените, довеждат до сълзи нервните и нетърпеливи хора. Затова мушиците са своеобразен „ускорител“, който придава по-бърз темп на работата при случайните спирания и свежда до минимум всяко забавяне. И само през време на продължителна почивка, когато са накладени димни огньове или е опъната палатка, става ВЪЗМОЖНО да се огледа изминатият път, без да се бърза.
Цопаха копитата на конете, поскърцваха ремъците и халките на денковете върху седлата. Грамадното блато се скриваше напреде в зеленикавата мъгла от изпарения. Наклонените стълбове на сухите лиственици се издигаха над редките и хилави смърчове. Съсредоточеното мълчание, в което се движеше отрядът, се прекъсваше понякога от лениви ругатни по адрес на един или друг кон. Впрочем конете, приспособили се добре към тайгата през лятото, работеха добросъвестно. Оклюмали глави, те вървяха на верига без всякакви поводи. Евенкът Николай в меки мокри цървули, с тояга в ръка и бердана на гръб, като раздвижваше някак особено свитите си в колената нозе, бързо ситнеше пред кервана.