— Чуйте, драги Константин Аркадиевич, не се огорчавайте… Знам от какво сте опечален… Но струва ми се, вие много надминавате онова равнище на науката, което се определя от наличния фактов материал.
— Знам, че съм нетърпелив — промърмори Кондрашев, леко засегнат от забележката и недоволен от намесата. — Вие може да чакате, но на мене вече малко време ми остана. А чудеса и внезапни открития в света не стават. Само бавният труд на познанието, понякога мъчителен…
Желаейки да промени разговора, Панова извади от чантичката си два билета.
— Константин Аркадиевич, хайде да тръгваме за Филхармонията. Днес там ще свирят Чайковски — моята любима „Брезичка“. Вие също я обичате. А Сергей Семьонович ще ни закара, той сега ще дойде… Затова и изтичах за вас… — И тя приятелски се усмихна.
В девет часа те бяха във Филхармонията. Цигулките пееха за руската безкрайна природа, за спокойствието на бавните и широки реки, обкръжени от тъмни гори, под нискостелещи се навъсени облаци, за трептенето на свежата като радостно обещание зеленина на стройните брези… И Кондрашез, смирил се в своето нетърпение, мислеше за неизбежната необузданост на знанието, което все по-широко и по-далече се разпространява по безкрайните равнини на неизвестното, завладявайки все по-големи маси от хора…
— Аз винаги избягвам да слушам музика, ако на душата ми е тежко — прошепна Панова.
Професорът се усмихна и вече с удоволствие я погледна. През антракта, когато се разхождаха по коридора, от насрещния поток хора се отдели загорял човек в морска униформа. Кондрашев забеляза необикновения загар по енергичното му лице и весело блесналите му очи. Морякът — или по право морският летец, ако се съди по крилцата, пришити на ръкава му, — щом съгледа Панова, мигновено се озова пред тях и се провикна:
— Женя, Женя!
Девойката пламна и се втурна насреща му, но изведнъж се въздържа и му подаде двете си ръце:
— Борисе! Откъде допадна!
Професорът се почувствува излишен и се отправи към пушалнята. Той успя да допуши цигарата, преди Панова и летецът да го намерят.
— Запознайте се, това е Борис Андреевич, мой голям приятел. И знаете ли, Константин Аркадиевич, той е прелетял много километри, току-що се е завърнал и е видял нещо необикновено. Да не би чудото, което вие днес отричахте, наистина да е станало… Но това е чудесно — да ме намери тук!… Само три часа откак пристигнал… — бързо и малко несвързано говореше девойката.
Професорът с удоволствие стисна ръката на моряка, приятният вид на когото… да, той наистина правеше приятно впечатление.
Те си размениха обичайните при запознаване незначителни думи, но девойката нетърпеливо ги прекъсна:
— Борисе, вие не разбирате… Ако има у нас поне един човек, който може да обясни вашето необикновено откритие, това е само Константин Аркадиевич!
Тримата отидоха в квартирата на професора и тук летецът подробно и обстойно разказа за своето пътешествие. Още в началото на разказа професорът радостно наостри уши.
Само преди два месеца и половина младият, но вече заемащ голям команден пост морски летец Борис Андреевич Сергиевски получи много важна задача. По-късно, когато ще бъде възможно да се даде гласност на онова, което сега трябва да пазим в тайна, подобни събития ще влязат в историята като примери за беззаветното мъжество на изпълнителите и за мъдрата прозорливост на ръководството.
На Борис Андреевич беше заповядано да извърши далечен полет без междинно кацане за пренасяне на ценен товар, от бързото пристигане на който зависеше успешният развой на войната с фашистите.
Мрачният ден отговаряше на тъжната картина на околната обстановка. Нисичките къщи на селището се губеха сред големите тъмни ели. Навсякъде стърчаха скоро прерязани пънове. Тъмните облаци покриваха всичко наоколо и надвисвайки над земята, се разстилаха до самите върхари на гората като редки, безформени парцали. Носеше се остра миризма на горски гнилоч, под краката жвакаше размекнатата блатиста почва и с неприятна безшумна гъвкавост се слягаше дебелият пласт мъх. Стъпките ставаха отчетливи само по мръсносивата лента на бетонната пътечка, изпъстрена тук-там с дъгоцветни пръстени от маслени петна.
Сергиевски с радост обгърна с поглед своята машина, изрулирала вече на старта. Самолетът беше за високо летене, пътнически тип, от двете страни на дебелото му тяло се виждаха малки прозорци. Отпред тялото завършваше с металически конус, в горната част пресечен от застъклен пояс. Всяко от дългите приповдигнати крила носеше по два мотора, защитени от широки пръстени от полиран дурал42. Техните трилопатни витла бавно се въртяха. Отдире рязко изпъкваше твърде високото кормило. В своя оголен сребрист блясък самолетът беше предизвикателно красив, подобен на смел албатрос.
42
Дурал — дуралуминий, сплав от алуминий и мед с малки примеси от магнезий, манган, силиций и желязо. Б.пр.