Бялата равнина на облаците, която се беше изгладила и беше останала далече долу, се разкъса на гигантски пухкави късове. Под тях като мътен калаен лист лежеше морето, а вляво като също такава ивица, само че с по-тъмен оттенък и с чудновати изрези, се виждаше земята.
Самолетът, пресичайки опасната зона, отлиташе все по-далече и по-далече. Курсът бе променен. Като взе на юг, Сергиевски увеличи скоростта. Още малко и самолетът ще се задълбочи над океана, оставил зад себе си противниковия район на действие. Безкрайната гладка повърхност на океана като че ли спря летящия самолет със своето потискащо еднообразие. Вълните от седемкилометровата височина не се забелязваха, матовата блестяща повърхност на водата изглеждаше издута. Напред се виждаше облачен фронт, който предвещаваше промяна в спокойната обстановка на полета. Но промяната настъпи по-рано.
Броят на изминатите километри надминаваше три хиляди, когато във въздуха отново се появиха застрашителните черни точки, а далече-далече долу се показаха дребничките силуети на военни кораби. Двата неприятелски самолета, вирнали носове, започнаха да набират височина, а третият се държеше малко по-надалече отпред, до извития край на плътния дълъг облак. Сякаш времето спря своя отмерен ход.
Всичко, което последва, стана като че ли в една секунда на невероятно напрежение. Тъпите пукоти на картечните редове, които шибнаха самолета напреки на тялото му, едва се чуха през шума на моторите. Сергиевски наклони машината и рязко я насочи вляво. Едновременно зареваха картечниците от двете гнезда. Още един завой — и за миг в прозореца се мярна един „месершмит“, който падаше стръмно надолу; после албатросът се понесе с нарастващ рев надолу в полегато пикиране, бързо доближавайки се до третия неприятелски самолет. Отново изреваха картечниците — покрай лицето на Сергиевски прелетя нещо горещо, на всички страни се поръсиха парчета — и албатросът се гмурна в гъстата белезникава мъгла.
Сергиевски почувствува почти твърдата струя на студения въздух, която го шибаше в лицето, и разбра, че в носа на кабината има пробив. Самолетът продължаваше да лети бързо в непрогледния облак, моторите както преди пееха своята победна песен. Ето, всявайки тревога, блесна ярка слънчева светлина, но насреща отново се надигаше облачна стена. Отново и отново блясваше и изчезваше сиянието на слънцето, докато самолетът навлезе напълно в многокилометровата маса на облаците, които идваха от запад високо над океана. Равният полет се смени с гмуркащо разтърсване: въздухът беше неспокоен и сякаш се мъчеше да отхвърли многотонната тежест на въздушния кораб.
Свитото от напрежение тяло на Сергиевски се отпусна. Той изравни самолета, хвърли поглед на жироскопния компас и замръзна от учудване: цялата горна част на стойката с уредите представляваше купчина разкъсан метал. Сергиевски се обърна. Потокът от бронебойни и взривни куршуми, след като бе разбил предната част на кабината, се е пренесъл изглежда по-нататък — между пилотите — и е ударил в основата на стойката на картечното гнездо, където беше монтирана радиоинсталацията. Радиотелеграфистът лежеше върху разбития апарат с притисната към бузата ръка. Механикът, без да обръща внимание на избилата по рамото му кръв, със съсредоточен вид гасеше слабо горящите отломки, а вторият пилот Емелянов намръщено опипваше ръката си през разкъсания ръкав на комбинезона. Ушите вече бучаха и не достигаше въздух — налягането в пробитата кабина беше спаднало, беше се изравнило с разредения висотинен въздух, беше невъзможно да се задържат дълго на тази височина без кислородни апарати.
Докато другарите запълваха широкия пробив в носа на самолета и превързваха ранените, Сергиевски се убеди, че грамадата облаци достига височина, на която самолет с пробита кабина не може да се държи, и започна да се спуска.
Положението на самолета беше тежко поради разрушаването на главните ориентировъчни уреди и поради повредата на радиостанцията. Да се лети без слънце над лишения от ориентировъчни знаци океан, беше почти все едно да се лети в сляп полет. Докато нагласяваха оцелелия магнитен компас, Сергиевски мечтаеше за птичия усет за посока. Какъв особен усет ръководи птиците при техните дълги полети в дъжд и мъгла над морето? Ще се създаде ли този усет у човека, който също е станал птица?
Магнитният компас въпреки явно изменилата се след такова сътресение и разместване девиация все пак даваше, макар и в границите на четвърт хоризонт, онази посока, без която и най-съвършеното изкуство на слепия полет става опасна и погрешна игра…