Наоколо тъмнееше. Започваше буря. Ето по прозорците зашуртя вода, нейните потоци шибаха самолета, леката пяна на мъглата отстъпи място на мътна, сива водна завеса. Емелянов и щурманът, отчаяни, че не ще могат да приведат в изправност радиостанцията, почнаха да измъкват и нагласяват резервната. Механикът, поддържайки равновесие върху дясното кресло, се опитваше да поправи неработещите, но оцелели уреди.
Мракът се сгъстяваше. Самолетът потреперваше от силните тласъци. На двеста метра височина прозорците просветнаха: машината излизаше от облаците. Още петдесет метра и долу се показаха лъкатушните бели гребени на вълните. Океанът продължаваше да бушува. Под мрачно надвисналите облаци, в тясната пролука между облаците и грамадните вълни, самолетът като истински албатрос си проправяше път със стремителна сила. Машината подскачаше и се полюшваше, отломки и незакрепени предмети се търкаляха насам-натам из кабината.
Поривите на вятъра, заглушавани от грохота на моторите, с яростна сила се нахвърляха върху самолета и безсилно пълзяха по гладките, полирани, забележимо вибриращи крила. Чудесната конструкция на самолета му позволяваше да кацва и на вода; но принудителното спускане в безумното мятане на надигналите се води беше гибелно дори и за летяща лодка. Впрочем летците бяха заети сега със съвсем други мисли: сложните пресмятания за възможните грешки на ненадеждния магнитен компас, от носа на въздушния кораб, разхода на горивото…
Сергиевски предаде управлението на Емелянов (раната на втория пилот беше незначителна), а самият той и щурманът се наведоха над разгънатите карти. Резервната радиостанция, кой знае защо, никак не искаше да работи и сериозно раненият радиотелеграфист не можеше да помогне на летците. Денят гаснеше, мъглата над океана се сгъстяваше, а все още нито един радиопеленг44 не зазвучаваше в слушалките.
— Дайте английската карта 2927! — разпореди се Сергиевски.
Назъбените небесносини и червени линии на бурите и пасатите се кръстосваха със стрелките на квадратната мрежа на картата. Изчисленията бяха недостатъчно точни — оцелелите навигационни уреди даваха много малко сведения. Но гостоприемният бряг — там далече напред — се простираше на хиляди мили. Невъзможно беше да се отклонят толкова много на юг и на север, че да го задминат. Като прецени всичко, Сергиевски се успокои.
Двете лампички от тавана на кабината ярко осветяваха разбитите щитчета на уредите. Океанът се скри, отдръпвайки се в тъмнината, в която само се отгатваше неговото опасно присъствие. Вече хиляди километри водна пустиня останаха назад, но долу както преди се виждаха вълни, само вълни — вечното дихание на необятната маса вода.
Полетът продължаваше повече от половин денонощие и далечната цел въпреки забавянето на самолета в боя и бурните условия на полета трябваше значително да се приближи.
Времето пълзеше бавно, много по-бавно, отколкото стрелките на бензиномера. Над три тона бензин имаше още в резервоарите на самолета, но това беше вече много по-малко от половината първоначален запас. Разходът на гориво беше извънредно голям: насрещният вятър пречеше на самолета да се движи с нужната скорост.
Сергиевски се опита да се успокои с разумни разсъждения все едно — нищо не може да се направи, трябва само да се лети, да се лети, а после — ще видим. Времето не благоприятствуваше за определяне мястото на самолета: областта на циклона остана назад, но високите облаци закриваха звездите. Нощта се влачеше безкрайно бавно, оставаше отегчително много време за тревожни мисли. Деветнадесет часа летене и все още никакви признаци на брегови светлини!
Сега беше ясно, че не само бурята забави самолета, а и отклонението от необходимия курс. Сергиевски зави малко на север, опитвайки се да изправи предполагаемото отклонение на юг.
Безупречните мотори работеха както в първия час на полета, макар да бяха направили вече три и половина милиона оборота. Оставаше всичко половин тон бензин, а бряг все още не се виждаше.
Разсъмването настъпи бързо. Слънчевата червенина заля половината океан зад самолета. Прозрачното утро като че ли носеше надежда и радост. А стрелките на бензиномерите все пълзяха и пълзяха наляво, към страшната за пилота цифра — бялото кръгче на нулата с дебела черта, подчертаваща страшното значение: няма повече гориво!
Отсъствието на земя изглеждаше невероятно и въпреки всичко беше пълна реалност. Още малко и могъщата сила на моторите ще изгасне, бясно въртящите се въздушни витла ще спрат и въздушният кораб безпомощно ще се сгромоляса въз вълните. Вълните сякаш чакаха своята плячка — плавно и ритмично се издигаха от дълбините на океана и преди да рухнат, застиваха за миг, като че ли се опитваха да досегнат нисколетящия над тях самолет.