Зад всички вървеше с карта Султанов. Върху разтворения му бележник падаха капки пот, лепяха се мушици, които оставяха по страниците разлети розови петна кръв.
— Далеч ли е до Хорпичекан? — зададе Чурилин на водача неизбежния вечерен въпрос.
Студената нощ принуждаваше всички да се наместят по-близо до огъня, запален на едно малко сухо островче, сред мочурите.
— Не зная, наши тук не ходи — отговори водачът. — Аз мисли него много далеч няма.
Чурилин и Султанов се спогледаха.
— Двайсет дни вече се въртим около Амнуначи — тихо каза Султанов. — Впрочем Хорпичекан е последната река.
— Да — съгласи се Чурилин, — никакви други препятствия вече няма. Амнуначи е ниско, равно плато — цялото в блата. Ако Хорпичекан нищо не ни покаже, ще трябва да се върнем с празни ръце. А и без коне можем да останем, и зима има да видим.
Едва на втория ден успяха да стигнат до тайнствения Хорпичекан, незабележителна с нищо река с тъмна вода, която се струеше бързо между лъкатушните брегове. От високите подровени места на бреговете почти до водата висяха твърди сплитки гъста трева. Реката не беше широка повече от три метра, но беше дълбока.
Съчките от ракита и дива череша грееха лошо, огънят съскаше, силно димеше и разгонваше мушиците. Тази неудобна спирка беше решаваща. Но какво можеше да даде дълбоката блатиста река, в която липсваха каквито и да било оголвания на основните скали? Дори речни камъни — показател за състава на скалите в горното течение на реката — не се напипваха по лепкавото тинесто дъно.
Тази вечер луната не светеше над мрачното блато: пристигането на Хорпичекан съвпадна с промяна на времето. Редки мъждукащи звезди пламваха и гаснеха, като показваха движението на невидимите облаци. Към полунощ мълчаливото блато се съживи — зашумя вятър. Започна да попръсква рядък дъжд.
На сутринта студената мъгла бързо се вдигна нагоре: признак на лошо време. Без слънце тъжната местност стана още по-мрачна, червеникавата площ на блатото посивя, водите на Хорпичекан изглеждаха съвсем черни.
Султанов мушна дълъг прът до дъното.
— Ще трябва да се гмуркаме!
Като напипа плитко място, където прътът през рядката глина опираше в някакви камъни на дъното, Чурилин пръв се съблече и се хвърли в ледената вода.
— Ето ви три камъка! — извика той, като излизаше на брега. — Тичам да се облека в палатката, иначе мушиците ще ме изядат. Строшете ги, Арсений Павлович.
— Въглищни шисти и диабаз15 — каза Султанов, като надникна след няколко минути в палатката. — Все едно и също.
— Не, не мога така да изоставя започнатата работа! — Чурилин погледна Султанов. — Ще отидем към горното течение на Хорпичекан, в центъра на Амнуначи. Имам някакво предчувствие: тук има нещо или цялата наша инициатива е гонене на неосъществимото… Хайде да товарим, без да губим време.
— Ух, дотегна ми! — засмя се Султанов, като завързваше сгънатата на денк палатка. — Помислете си само кой месец сме вече! Вечер всичко развързвай, нареждай, сутрин събирай и пак връзвай. И така всеки ден…
Шест дни под непрекъснат ситен дъжд керванът вървеше на североизток. Следите от хора, от зимни станове на евенките изчезнаха; малкият отряд не срещна нито едно отсечено дърво. Горното поречие на Хорпичекан се криеше в гъста гора от дребни смърчове. Като се огледа назад, преди да влезе в гъсталака, Чурилин видя почти целия път, изминат през последните два дни. В прояснилия се за няколко часа въздух трепкаха влажни изпарения и придаваха на обширното блатно пространство призрачен вид.
Чурилин и другарите му наостриха слух: два големи рогача прекосяваха блатото. Те вървяха спокойно, без да виждат хората. Високите нозе на животните се движеха бавно, но широката крачка носеше леко и бързо масивните тела по разкиснатия, напоен с вода мъх. Предният рогач метна назад огромните си рога, вдигна глава и с някакъв презрителен поглед огледа покорните му блатни пространства. Животните се скриха зад един неравен сив гребен от сухи лиственици.
— Яд ме е да ги гледам! — измърмори Султанов. — За такива дълги крака никакво блато не е страшно. По двеста километра на ден могат да омахат! — Той погледна с огорчение своите крака в тежки ботуши.
Чурилин се разсмя, а водачът се ухили, макар че не беше разбрал за какво става дума.
— Месо обаче тук ще има! — весело каза евенкът.
Чувството на тревога не оставяше Чурилин. Време за работа всъщност вече нямаше. Те се движеха напред за сметка на времето, необходимо за връщането. И все пак малкият отряд навлизаше все по-дълбоко в безлюдните блата, отдалечени от големите реки.