Появата на слънцето им даде възможност да определят мястото си.
— Двадесет и седем градуса ширина! — извика Сергиевски. — Взели сме порядъчно на юг. Най-важното за нас е дължината, а с нея сме по-лошо — приблизително седемдесет и девет западно… Е, другари, трябва да се покаже земя.
Пилотът набра височина. И наистина на хоризонта се появи едва забележима тъмна ивица, подобна на неподвижния гребен на висока вълна. Погледите на възпалените, уморени очи се устремиха жадно към нея. Емелянов вдигна бинокъла и Сергиевски видя как летецът облекчено въздъхна. Ивицата потъмняваше и се уголемяваше. Ето горният й край стана неравен — показаха се закръглените върхове на планини или на хълмове. Още двадесет минути и бялата пяна на прибоя започна ясно да се вижда. Моторите, черпейки последните литри бензин, гръмко ревяха и набираха височина за решаващата минута на принудителното спущане. Върху водата край брега не можеше да се кацне — мощните вълни се разбиваха в тъпите издатини на тъмните камъни; разпенените струи се въртяха из дупките в цепнатините и извивките им се отдръпваха назад.
Над ивицата на прибоя брегът се издигаше на стъпала с изгладени скали, с гъст зелен губер по разгърнатите нагоре склонове на клисури и плитки долини. И тук нищо не сочеше възможност за благополучно кацване. Зад крайбрежните планини местността се снишаваше и докъдето стигаше погледът, беше покрита с гъста гора. Тук-там блестяха на слънцето огледалните петна на блатна вода. Вдясно, в отблясъците на морето, много далече на север се издаваше тесен нос, върху който личеше, че има бяло възвишение, направено от човешка ръка — по всяка вероятност кула на фар.
Сергиевски забеляза вече ясно открояващите се на брега дървета. Това бяха палми. Стрелките на бензиномерите трептяха на нулата — другарите на Сергиевски с всички сили изпомпваха с ръчните помпи, без да откъсват поглед от своя командир. Вляво брегът завиваше навътре в сушата и се отклоняваше на запад. Самолетът прелетя гребеновидния и дълъг, покрит с палми нос и в този момент неочаквано настъпи тишина. Моторите спряха. Само крайният ляв мотор издаде още няколко стрелящи експлозии, пред крилата замахаха лопатите на витлата, сякаш предупреждаваха, че не могат да държат повече кораба във въздуха.
— Скачайте поред през лявата врата. Емелянов, разпореди се! — заповяда Сергиевски, бутна щурвала напред и насочи тежката машина надолу по полегатата линия, като се стараеше да забави спускането колкото се може по-дълго и същевременно да избегне фаталната загуба на скорост.
Самолетът се спускаше сред страшна тишина. Той се люшна. Вдясно се извиха нагоре зелените планински издатини. Още малко и блестящият метал на красивата птица ще се смачка, ще се разлети на безформени парчета заедно с обезобразените трупове на летците. Но екипажът на самолета мълчеше, затаил дъх, и не се решаваше да се раздели с чудесната машина, надявайки се на изкуството на пилота. А Сергиевски, след като даде заповедта, вече не мислеше за хората, цял отдаден на пълното с надежда усилие да запази самолета и неговия товар. Две-три секунди — земята се приближаваше… Но изведнъж пилотът забеляза малък спокоен залив, заграден с гористи издатини на брега срещу ударите на прибоя. Решението блесна моментално: завой, още по-голям наклон на самолета надолу — и земята затича насреща…
Сергиевски рязко дръпна щурвала към себе си и спря изведнъж огромната машина като послушен кон. Без да спуска колесника, самолетът закачи ниската горичка върху една брегова издатина сред грохота на ударите и трясъка на чупещите се дървета. Обезсилената сребърна птица смачка дърветата като трева, пльосна тежко във водата на залива и се плъзна по нея сред дребни пръски. Като пробяга сто и петдесет метра, тя се спря съвсем близо до високия срещуположен бряг. В последната секунда на движението Сергиевски все пак успя да спусне колесника, за да използува и най-малката възможност да задържи инерцията на тежкия въздушен кораб. Маневрата сполучи: огромната машина легна върху прозрачната синкава вода, като се наклони леко към дясното крило.
Самолетът още се полюшваше и потреперваше, когато летците се измъкнаха на крилото. Гнетящата тежест на отговорност се смъкна от плещите на Сергиевски. Той разкърши рамена, радвайки се на ослепителното слънце, приятната вода и буйната тропическа зеленина. Дълбочината на водата под самолета не надминаваше три метра, колелата на колесника опряха в плътния пясък на постепенно издигащото се дъно. Херметическата кабина не пропускаше водата, а пробивът на носа се намираше по-високо от равнището на газенето на самолета.