Изведнъж някъде иззад носа достигна слаб, но ясен шум, който не можеше да бъде смесен с никакъв друг звук — мотор! Далечното бръмчене беше равно и силно и безсъмнено се приближаваше към залива.
— Всички при самолета! По-бързо! — изкомандува Сергиевски.
От лявото крило, приповдигнало се над водата, се виждаха вълните, които се търкаляха отмерено и неспирно към брега. Изобиколил дългия източен нос, един сив моторен катер неочаквано разсече плавните вълни с бяла пенеща се бразда. Издигнат високо над водата, носът му слабо се полюшваше, под него лежеше черна сянка, а металните части на оръдията и прожекторите светеха с мъгливи пламъчета.
Катерът зави, моторите затихнаха и малкият кораб доплава до самолета. На носа му израснаха едрите фигури на моряците от бреговата охрана в бели куртки и широки гащета, които изглеждаха лекомислено нарушение на необходимата строгост на военната униформа.
Преговорите не траяха дълго и катерът изчезна също така бързо, както се беше появил, а след известно време два късоопашати хидросамолета тежко кацнаха на водата в големия залив, един километър на запад от залива на „дъгоцветните струи“. Раненият и част от товара бяха взети на хидросамолетите, а в резервоара на съветската машина бяха налети два тона бензин. Оставаше да се чака пристигането на два кораба, за да измъкнат на влекало самолета през време на отлива от малкия залив през тесния пролив между рифовете.
Краткият здрач се смени с гъст мрак. Сергиевски се сети изведнъж, че е необходимо да вземе със себе си мостра от вълшебното дърво, иначе всичко видено в залива скоро ще започне да изглежда като невероятен сън. В очакване да изгрее месечината летецът се изкачи на крилото на самолета и видя ясното синкаво сияние, което се разпростираше във водата около дърветата, с които бяха подпрели крилото и опашката на самолета. Удивен от новата проява на чудесата на залива, пилотът погледна към съсипаната от самолета гора. Ярко небесносиньо петно, заобиколено от тъмна вода, светеше там, където през деня святкаха извивките на дъгоцветните струи.
Сергиевски се спусна в лодката и заплава към светещото петно. Около разцепените стъбла водата изглеждаше облак от светещ небесносин газ, който хвърляше сребрист отблясък по лицето и ръцете на Сергиевски. Светлината, която водата изпускаше, беше достатъчна за ориентиране и летецът бързо взе няколко парчета дървесина, като не забрави да вземе и клончета с листа и цветове.
През време на работата около извличането на самолета от залива на Сергиевски не му беше до разпитване, а после, когато заливът на „дъгоцветните струи“ остана назад, на летеца вече не се удаде възможност да узнае нищо смислено. Дървото, за което той разказваше, беше познато на местните жители под името „сладко дърво“. То се срещало тук рядко и никой не бил чувал за чудните свойства на неговата дървесина.
Бавно и внимателно заедно с отлива сребърният кораб беше изкаран в простора на спокойното море и ревът на моторите разтърси спокойния тропически бряг.
Албатросът напусна завинаги чудния залив и скоро пренесе обратно през океана цялата малка група хора, удостоени от съдбата да видят едно от неизвестните чудеса на природата.
Професор Кондрашев се обърна на високия стол към влезлия в лабораторията Сергиевски и мълком му подаде стойката с епруветки, на дъното на които лежаха малки късчета от вълшебното дърво, донесено от летеца.
Във водата се преливаха и блестяха струйки и облачета от огненожълта и синя багра, които понякога преминаваха в зелено-жълти или блестящи сини тонове.
— Прилича ли на вашия залив? — въпросително се усмихна професорът.
— Не съвсем — сериозно отговори летецът. — Там багрите и светенето бяха много по-ярки.
— А, разбира се — сети се изведнъж Кондрашев, — та в залива водата е морска! — и капна в епруветките по няколко капки от някакъв разтвор. Синевината веднага се сгъсти и от прозрачна стана почти непроницаема за окото, а жълтите облачета изглеждаха като излети от чисто злато.
— Оказва се — обясни професорът, — че добавянето в прясна вода на малко количество алкалий рязко засилва способността на дървото да оцветява водата. Впрочем това не е багра, а някакво особено вещество, още неразгадано от науката. Неговата способност да свети и да опалесцира може да се окаже много ценна. Удаде ми се да определя дървото — то е родствено на обикновените сиви орехи, но е много стар представител на тази група и се нарича айзенгартия. Айзенгартията е съществувала преди не по-малко от шестдесет милиона години. Сега това е храст, широко разпространен на юг в Съединените щати и непритежаващ никакви чудни свойства — очевидно изродил се при неблагоприятните условия за живот. И ето оказва се, че в Южно Мексико, на Юкатан, и много рядко там, където сте били и вие, тази същата айзенгартия се е запазила във вид на малко дърво, също както и в древните епохи на своето съществуване. Това дърво притежава особени, вече познати вам свойства. То именно е „коатл“-ът на ацтеките или „дървото на живота“ на средновековните учени. На вас, драги, принадлежи честта за откриването или по-право за откриването наново на това ценно растение.