Самолетите изчезнаха, но повреденият от тях стражеви кораб не можеше повече да влачи: той сам се намери в опасно положение. Оставаше едно — да се измъкне, додето не беше загубил възможност сам да се движи. Командирът на стражевия кораб предложи „Котлас“ да бъде потопен, но старшият помощник на парахода, който бе заместил убития капитан, отказа. Заедно с него решиха да останат всички моряци от „Котлас“, които не бяха ранени. Надявайки се на скорошното пристигане на конвойния ескадрен миноносец, те искаха да продължат борбата за живота на загиващия кораб.
Стражевият кораб взе на борда си ранените от „Котлас“ и се отдалечи. Морето беше пустинно и също така пуст и забравен изглеждаше и „Котлас“, който бавно се отнисаше на юг-югоизток. Радиостанцията му вече не работеше, парните помпи не можеха да изчерпват водата, осветление нямаше. Всъщност това беше само хладен труп на кораб, който едва се държеше над водата. Но на него останаха шестима моряци.
Единият от тях, висок, слаб, оглеждаше кабината. Това беше Илин, старшият помощник на „Котлас“. Ъглите на устата му се бяха отпуснали, по бузите му се очертаваха дълги вертикални бръчки, от което лицето му беше станало напрегнато и твърдо. Мъглата — преди приятел, който скриваше кораба от врага — сега беше страшна опасност. За идващия на помощ кораб от конвоя беше непосилна задача да намери „Котлас“ в обширната зона на мъглата. Илин не можеше да сигналува с радиото, а за сирените нямаше пара. Оставаше да бият камбаната, като рискуват да привлекат някоя подводна лодка или някой вражески кръстосвач.
Старшият помощник се замисли. Скоро ще се свечери, северозападът очевидно се беше установил за дълго. Студеният вятър, прелитайки над топлите струи на Голфщром, е подел наситения с вода въздух и го гони насам, като го сгъстява в мъгла. Относът е несъмнен и тоя относ отвлича „Котлас“ към вражеските брегове. До тях е далече, но и есенната нощ е дълга и ако навреме не дойде помощ… Илин стисна със зъби крайчеца на отдавна угасналата си лула, като си представи изчезналата мъгла рано сутринта и „Котлас“ пред погледа на вражеския бряг.
Една вълна плесна, слабо звънна вратичката на водостока. Тоя звук напомни на старшия помощник картината на скорошното погребение на загиналите в боя другари и на капитана на „Котлас“. Илин обичаше капитана и малцина на кораба знаеха за сърдечната дружба, която ги свързваше. Сърцето на старшия помощник пак се сви както в оня миг, когато се наведе над смъртно ранения капитан. За последен път погледна той в очите на приятеля си, които изведнъж загубиха обикновената си сериозност и гледаха старшия помощник по детски открито и ясно. Побелелите устни се разтвориха. Илин долови слаб шепот: „… на вас… запазете за…“ И старшият помощник не узна дали капитанът говори за кораба, или за своята заветна тетрадка.
От няколко години капитанът пишеше записки по историята на руския флот.
„Историята на руския флот — неведнъж казваше капитанът на Илин — се дели за мене на три части. Първата — това е военният флот, който има голяма официална история. Втората — търговският флот, който няма такава история. Дълга върволица се е точила от царствуващия дом (тук капитанът пущаше една здрава морска псувня) до собствениците. Кому е трябвало да пише там история? Но руският търговски флот е расъл и се е развивал, давал е прекрасни моряци и това той не дължи никому освен на руския народ. За него вие ще прочетете в разни произведения, учебни и литературни. Но съвсем никаква история нямат ония руски моряци, които не можеха да намерят място в царска Русия и бяха принудени да отидат на чужди кораби. За тия понякога прекрасни моряци не се знае нищо, те нямат никаква история. Тая празнина се мъча да запълня аз. Та нали съм от стар моряшки род и знам много работи…“
Всичко това Илин си спомни сега, изправен на повредената палуба на „Котлас“.
Двата газени фенера, които се люлеят и пушат, са безсилни да разсеят душния мрак. Водата е над пояс. С всеки размах на кораба тежката водна маса страшно и глухо удря в преградките. Тая черна вода, която изглежда невероятно дълбока, е най-неумолимият, опасен враг.
— Уф, че студ! — чу се ясен млад глас някъде в тъмнината.
— Нищо, Витя, сега ще се сгреем! — отзова се друг, въздрезгав глас. — Хайде, Титаренко, давай я насам.