— Не може да се подпре, изтласква го…
— А де е нашият великан?
— Курганов, ела да помагаш!
— Не мога, ние сме тук с механика…
— Спри! Ето улучихме… Хайде натисни, дръ-ъ-ж. Ех, проклетата!…
— Пак ли я изблъска? — попита отгоре Илин. — Сега ще сляза… Прекарай я под надлъжната корпусна греда… Стой! Хайде, бий де!
Удари на чук, плясъци на вода, силни викове пълнеха тъмното и тясно помещение.
— Тфу! — запъхтян се изплю някой. — Насърбах се…
— Как е, вкусна ли е трюмната водичка? — пошегува се с него друг глас.
— Като че ли свършихме, Матвей Николаевич? — тихо попита Илин.
— Засега всичко е готово — отвърна вторият механик Головин, който неспирно плюеше.
— С тунела се справихме — продължи старшият помощник. — Ами в машинното?
— Там нищо не може да се направи! — И невидимият в своя кът механик махна с ръка, която се появи в светлината на фенера. — Гребният вал е огънат, лойниците пропускат, най-задното кърмово отделение е разбито, преградата е разбита, коридорът е повреден — каквото и да правим, ще наляга…
— Да, няма с какво да се затегне — съгласи се старшият помощник.
Измокрените до кости моряци излязоха на палубата, дето изведнъж се разтрепераха от студения вятър. Слънцето беше залязло, но беше още достатъчно светло, за да види човек колко гъста е мъглата — дори руданът на издигнатия нос на „Котлас“ се губеше в нея. Петимата мокри, треперещи хора погледнаха Илин и на лицата им беше изписан един и същ въпрос. Младото красиво лице на третия помощник изглеждаше смутено, механикът злобно захапа устната си, а великанът-огняр мрачно се въсеше. Илин нареди на всички веднага да се преоблекат и подкрепят, а сетне да дежурят поред при корабната камбана, оцеляла на изкривената греда. Това беше единственото средство, с което можеха да известят за себе си — да бият камбаната. Дежурният трябваше да прави това внимателно, като през всичкото време се ослушва, и щом чуе нещо — да прекрати и повика всички горе. „А сетне — каквото покаже съдбата!“ — заключи Илин и съпроводен от малобройния си екипаж, тръгна към каютата си.
— Приижда ли? — рязко попита механикът.
— Още тридесет сантиметра.
— Доста, дори твърде много! — и механикът въпросително погледна старшия помощник.
— Пускайте я — разпореди се Илин. — Бензинът е малко, но друг изход няма.
Механикът повика с ръка огняря и двамата изчезнаха в тъмнината. Скоро към мерните удари на камбаната се прибави пъхтенето на мотора. Механикът свърши регулирането и любовно помилва гладкия зелен цилиндър на бензиновата помпа:
— Спасявай ни, мила!
Леко смутен, той погледна изправения с фенер в ръката огняр. Но огнярят се вслушваше в звука на мощната водна струя, която се изливаше зад борда, и одобрително кимна:
— Малка, но си я бива! Ех, само бензинът да стигне!… — Огнярят млъкна и със съвсем друг тон завърши: — Да вървим, Матвей Николаевич.
Тъмната безпросветна нощ, надвиснала над кораба, се точеше бавно. Моряците се събраха в каютата на старшия помощник, по-близо до изхода. Дежурните при камбаната се сменяваха — влизаха вкочанясали, сгряваха се с приготвената на масата чашка. Много пъти старшият помощник и механикът слизаха в трюмовете да измерват водата. И с постепенното минаване на времето, приближавайки се към разсъмване, все по-малка надежда оставаше за спасение на кораба. Притокът на вода се усилваше. Глухият стон на преградките и скърцането на подпорите говореше за нарастването на налягането на водата. Ако на всичко отгоре се свърши и бензинът за помпата… Моряците се мъчеха да не мислят, подслаждаха мрачното очакване с шеги и разкази, но най-подир всички млъкнаха. В тишината на едва осветената каюта зловещо и настойчиво долитаха редките камбанни удари, сякаш упорито повтаряха: „Не, не…“ Минута тишина, нарушавана от слабото тракане на помпата, и отново: „Не, не…“
Огнярят изведнъж смутено се усмихна:
— Изпей ни нещо, Витя…
Останалите го подкрепиха.
Третият помощник Виктор Метелицин не дочака да го молят повече. Младото му лице порозовя и стана мечтателно, още щом пръстите му докоснаха китарата, която донесе от каютата си. Висок, силен глас запя позната на всички песен. Метелицин пееше понаведен на една страна и дигнал красивото си лице към мъждивия фенер. Мракът в каютата, квадратът на бялата покривка на масата и долитащите през отворената врата настойчиви камбанни удари, които вече не им се струваха зловещи, а като че ли акомпанириха на песента… Дълго ще помни тоя час пред разсъмване всеки от четиримата моряци, които слушаха младия помощник.