Всички се съгласиха със старшия помощник. След като залостиха здраво яката врата с болта и с намерения до него вител49, моряците почнаха да се събличат и да изстискват мокрите си дрехи. Неизразимото усещане на топлик, покой и слабост завладяваше измъчените хора, но все пак им стигна сила да развържат денка с оръжието. Автоматите и винтовките бяха грижливо изтрити и сложени по три от всяка страна. Моряците се покриха с няколко ката корабни платна, притиснаха се един до друг с голите си тела и почти начаса се унесоха в най-дълбок сън.
Глухо, сякаш отдалече, Илин дочу в съня си неясен шум, сетне на вратата се почука. С рязко движение старшият помощник отметна платната и седна. Сънят му отлетя. Мръщейки се от болка във всички мускули, Илин разбуди другарите си. В това време зад вратата се раздаваше настойчиво „чук-чук-чук-чук“ — условните удари на домакина.
С револвер в ръка, снишил се, старшият помощник тръгна към вратата, а зад него, насочили плоските щикове, се строиха останалите. Щом се отвори вратата, моряците видяха мътната дневна светлина, която падаше отгоре през люка. Зад вратата познатият глас на норвежеца каза някому няколко думи на своя език. Запъхтян и с гръб, опрян о ниския горен праг, в каютата се вмъкна белобрад старик, на ръст почти колкото самия домакин, който вървеше след него, и тутакси притвори вратата.
Двамата чужденци изумено разглеждаха необикновената картина. В ниския душен склад, под тавана, отрупан с накачени мокри дрехи, слабата светлина на фенера едва осветяваше шестимата съвсем голи мъже, стиснали оръжие в ръка. Старикът сурово се усмихна и каза нещо на домакина, който се обърна към моряците, като кълчеше както преди английските думи:
— Ето. Стар моряк. Той може. Няма германци. Горе караули още един човек.
Старикът пристъпи, отстрани безстрашно автомата на огняря и с облекчение изправи гръб и седна. Домакинът попипа дрехите на моряците, поклати глава, бързо ги събра в един вързоп и излезе навън.
Моряците седнаха срещу старика, все още с оръжие в ръка. Старият норвежец огледа всекиго с острите си, дълбоко сложени очи, почеса с пръст гъстата си брада и заговори по английски. Всички, дори и ония, които не знаеха езика, слушаха внимателно. Домакинът тихо влезе, седна на пода и се присъедини към слушателите. Старикът смигна на моряците и запуши воняща лула. Едва сега моряците си спомниха колко отдавна не бяха пушили. Намери се парче книга, свиха се две грамадни цигари и тръгнаха от ръка на ръка, а Илин внимателно измъкна от кобура на револвера вярната си лула. Моряците се наслаждаваха. Само непушещият Курганов кашляше и ругаеше, а от време на време му пригласяше и непушещият домакин.
Старшият помощник почна да превежда на другарите си думите на старика:
— Попаднали сме в един фискевер (рибарски порт). Германците имат тук отряд брегова охрана, но морската база е в съседния фиорд. Тоя ветроход стои вече отдавна тук, докаран от Кумагсфюр; корабоводачът избягал при англичаните, командата също се пръснала. В заливчето има около шестдесет рибарски моторни кораба. На риболов не излизат — не искат да снабдяват германците, а другояче германците не им разрешават да излизат в морето, пък и гориво няма. Нашият домакин живее тук, защото германците го изселили заедно с брат му от къщи на другата страна на фиорда — къщата потрябвала за бреговата охрана. А той харесал тоя ветроход: помещението — просторно и не вижда омразни фашисти. Снощи нашият домакин изтичал до селището и рибарите се събрали на съвет: какво да правят с нас? Старикът ме попита какво мислим ние самите. Казах: „Мислим да се бием с германците. Всеки моряк струва десет германци, така че — за шестдесет гарантираме.“ Той отговори, че тук те са над шестстотин. Но шегите настрана. Рибарите решили, че ако дойде до бой, германците ще избият всички на сто километра наоколо или ще ги натикат в затворите — ще кажат, че са укрили парашутисти. Рибарите предлагат да ни помогнат да избягаме и колкото може по-скоро. От залива не може да излезе нито един моторен кораб — няма гориво. Освен това моторът дига шум. Най-добре — на тоя ветроход, на който сме сега: той се намира на много сгодно място, до самия вход в залива.
По това време на годината винаги има мъгли, когато вятърът е откъм морето. Привечер вятърът се променя — духа от фиорда на запад — и прогонва мъглата в морето. Ако сполучим да излезем веднага, заедно с мъглата, успехът е сигурен. Ветроходът върви безшумно и през нощта ще можем да се намерим далече от брега, в зоната, дето патрулират английски кораби. Привечер, в мъглата, ще дойдат на кораба рибари от селището — ще поставят напречниците и ще вържат платната. Разбира се, корабът е голям, морски, и за нас ще бъде много трудно да се справим с платната. Освен това — и опасно: стъкмяването е старо. Но друг изход няма — не се наемат да ни преведат в планините при партизаните: нямат опитен човек. А какви юнаци! Кажат ли нещо — свършено: тая нощ, докато сме спали, докарали тук две бурета с вода, продукти, макар че те самите нямат какво да ядат, донесли извара, солена риба, ечемичен хляб. Това се казва хора! А ние сме спали повече от дванадесет часа — завърши старшият помощник. — Е, как ви се струва? Аз мисля, че работата я бива, а?
49
Вител — малко, кръгло, слабо извито колче, заострено на края — един от най-важните инструменти за въжарски работи. Б.пр.