Центърът на Амнуначи напълно отговаряше на даденото от евенките название: това беше съвсем безлесна равнина, покрита с буци суха трева, върху сиво-жълтата повърхност на която се открояваха тъмните петна на мъховите поляни. Равнината се спускаше постепенно, обгърната в далечината от едва видимата четка на ниска гора. Само вляво хоризонтът се закриваше от чернееща се равна ивица; там местността очевидно беше по-стръмна и се виждаха далечни планини. Скоро небето се забули с еднообразна оловна пелена и отново заръси дъжд. Огромното пространство на труднопроходимите блата, в което се бяха загубили четиримата души, потискаше и гнетеше и внушаваше мисли за нищожеството на човешките сили. Колкото и да му се иска на човек да се измъкне оттук, само седмици, само месеци можеха да го освободят от този плен. И неслучайно Султанов завиждаше на рогачите: и най-силният човек, и най-свикналите крака ще могат да изминат не повече от трийсет хиляди крачки за един ден през меката мъхеста покривка, рядката кал, лепливата трева и багулниковите храсти. И ако ви са нужни половин милион крачки, за да излезете от тези блата, крещете, бъхтете се от мъка, викайте, когото щете — нищо няма да ви помогне. Трийсет хиляди крачки и от тях нито една погрешна. Иначе, попаднете ли между буците, сред корените, в пукнатините на разпадналите се скали, ще се строши всяка крехка кост. Тогава — гибел.
Керванът зави под прав ъгъл наляво, към далечната долина на Мойеро. Зад мрежата на дъжда не се виждаше нищо, по цели дни се движеха само по компас. Чурилин и Султанов почти не разговаряха, работникът и евенкът също мълчаха. Нощем жаловито дрънкаха хлопките на конете, гладните коне се въртяха край палатката. Понякога се разнасяше хрипкавият кратък рев на рогач — настъпило бе времето на есенните боеве между мъжките…
При завоя на току-що очерталата се пътека Чурилин видя спрелия се керван. Конете се бяха сбрали накуп.
— Максим Михайлович, елате по-скоро! Воронок се надяна — извика Петър с отчаяние в гласа.
Чурилин се приближи. Младият вран кон беше вече освободен от товара и седлото и стоеше настрана. По кожата му пробягваха силни тръпки, задните му крака се подгъваха.
— Падна изведнъж с двата крака и с корема върху пънчето — мрачно поясни Султанов.
Кръв на широка струя течеше по левия заден крак на Воронок. Конят се олюля и бързо легна.
— Какво да правим, Арсений Павлович? — попита Чурилин, като прегледа раната.
— Какво се прави в такива случаи? — Султанов се извърна и се дръпна настрана. — Само че аз не мога…
Жалост към животното остро прободе Чурилин. Но керванът беше спрял и Чурилин, леко побледнял, взе берданата и тракна затвора. Цевта започна бавно да се повдига към ухото на Воронок. Петър, който се беше почти вцепенил от мъка, скочи от мястото си и се вкопчи в берданата:
— Максим Михайлович, не стреляйте! Казвам ви, Воронок ще се оправи и сам ще тръгне след нас…
Сълзи течаха по бузите му.
Чурилин отстъпи охотно пред молбите на Петър. Товарът, който носеше Воронок, бе разпределен между други три коня, а седлото бе метнато на четвърти. Воронок лежеше и протегнал шия, следеше изчезващия в далечината керван…
Отдясно, до една стръмна могила, от разлятата светла кал на талика съвсем незабелязано се появява малък поток.
— Камъни, Максим Михайлович! — И Султанов показа едно малко възвишение в средата на потока.
Едри заоблени камъни с червен железен полеп святкаха през водата.
— Ще видя — Чурилин пристъпи към потока. — А вие кажете на Николай, че днес ще вървим, докато се стъмни съвсем.
Султанов побърза към водача. Евенкът изслуша нареждането, кимна намръщено с глава и заяви, че той сам знае: трябва да се бърза.
От потока се разнесе гласът на Чурилин:
— Стой, Арсений Павлович!
Сърцето на Султанов заби ускорено. Той се втурна назад. Чурилин размахваше късче камък и от вълнение не можеше да произнесе нито дума. Той пъхна мълком в ръцете на Султанов строшения камък, а сам се зае трескаво да изхвърля на брега един след друг покрити с тиня валчести камъни. Султанов погледна свежия лом на скалата и трепна от радост. Кървавочервени кристалчета от пироп се открояваха по пъстрата повърхност, смесени с маслинената и небесна зеленина на зърната от оливин и диопсид.
— Грикваит! — извика Султанов.
И двамата геолози се заеха ожесточено да разбиват нахвърляните от Чурилин обли камъни.
Яката и плътна скала трудно се поддаваше на ударите на чука. Всяко ново разцепване откриваше същата пъстра грубо зърнеста повърхност. Султанов нагази в потока за нови камъни и едва когато пред геолозите се показа лом с друг характер — тъмна, почти черна повърхност със зелени точки. — Чурилин се изправи и изтри потта от лицето си.