— Разбира се, че я бива! — в хор се обадиха моряците.
— Да — обърна се Илин към старика по английски, — но нима германците няма да забележат изчезването на един голям кораб?
— Това е наша работа — отвърна старикът. — Цяла нощ е пред нас. Ще докараме един стар голям ветроход и ще го потопим тук, за да му стърчат мачтите.
Домакинът донесе изсушените край печката дрехи и цял котел горещо кафе.
— Другарю старши помощник — неочаквано каза Курганов, — попитайте го — и огнярят кимна към домакина, — може би и той ще дойде с нас? Какво, ще прави тук, при германците? Добър човек е.
Старикът с присмехулно пламъче в очите преведе на домакина въпроса на старшия помощник. Домакинът се усмихна и бързо заговори по норвежки.
— Не може — казва, — ще пропадне семейството му. Брат му откарал и двете семейства — своето и неговото — в Рерос: там чичо му работи в лесничейството. През зимата и той ще отиде там.
— Жалко, такъв добър човек! — отговори огнярят. — Е, запишете му името и адреса, хубаво ще е да се срещнем след войната… Ами къде сме попаднали?
— По дяволите, не мога да разбера името на селището, те така го произнасят, че… — смутено си призна Илин. — А районът се нарича Лопхавет, между големите острови Серьо и Арньо. Значи на североизток от Тромсе.
Моряците силно стиснаха ръцете на норвежците. След това старшият помощник, изпълнявайки общото желание, написа на две листчета имената и адресите на съветските моряци и ги даде на двамата норвежци. Старикът грижливо сгъна бележката и докато й диреше място някъде в пояса си, каза няколко отривисти думи.
— Той казва, че трябва добре да я скрие — преведе старшият помощник: — ако я видят германците, смърт го чака.
Норвежците си отидоха. Моряците, възбудени от събитията, оживено обсъждаха по-нататъшния план на действие.
— Какво казвах аз! — тържествуваше Кургалов.
— Не бързай да се радваш — измърмори Титаренко. — Всичко това може би е номер, за да ни арестуват по-лесно…
— Я не грачи, гарго! — сърдито го пресече огнярят. — Не може фашистката гад да развали всички хора. Има още хора… В себе си вярваш, а другите мислиш, че са по-лоши от тебе, а?
Смутен от неочакваното красноречие на огняря, кърмчията млъкна. Илин заповяда на другарите си да не се показват на палубата и реши да прегледа кораба, а главно — състоянието на кърмилното предаване и внимателно се изкачи по скърцащите стъпала нагоре. Дървеният похлупак, който прикриваше люка откъм носа, пречеше да се вижда морето; затова пък фиордът беше цял като на длан.
Тесният език почти черна вода се вдаваше далече навътре между стръмните планини. Мрачни, избраздени с цепнатини скали се спущаха към бреговете. Пръснатите покрай брега къщички плахо се притискаха о подножието на скалите. Малко по-нататък на каменна площадка се издигаше странна постройка. Ограда от къси стълбчета поддържаше няколко люспести дървени стрехи, които се издигаха една върху друга. Сякаш върху една къща беше поставена друга, по-малка, а върху нея, точно по същия начин, лежеше още по-малка, с четиристенна стряха, която завършваше със заострена куличка с висок шпил. Зданието бе украсено с железни ветропоказалци във вид на драконови глави с раззината паст и с изплезен тънък език.
Учуден от странната архитектура, Илин дълго се взираше, докато различи малки кръстове. Навярно това беше старинна норвежка черква. Дървото, почерняло от времето, и ъгловатата, устремена нагоре форма на зданието рязко изпъкваше на фона на сивите оголени скали. Драконовите глави гледаха мрачно и заканително. Тъмни ели обграждаха черквата, а отдире по планините вече кацаха белезникави навъсени облаци. Илин изведнъж почувствува скръбта, която идеше от тая пълна с хладен покой северна обител.
Като се криеше зад борда, той излезе на палубата. Височината на мачтите отначало му се стори — нему, свикналия с параходи — несъразмерна. Предната мачта имаше напречници, следователно и прави платна, задната мачта беше стъкмена с надлъжник и наклонник — корабът беше бригантина50. От двете страни на люка, който Илин току-що беше напуснал, имаше две лебедки за повдигателните въжета на напречниците. „Марселите са разрязани, с лебедките може би ще се справим“ — си помисли старшият помощник, бързайки да си припомни своята ветроходна практика, която някога бе минал в мореходните класове. Сложните кръстосвания на въжетата, които ту се извиваха високо и приличаха на тънка паяжина, ту слизаха от мачтата надолу — към бордовете, на палубата, към стърчилото, към другата мачта, — изглеждаха съвършено непостижими. А на него, началника, му предстоеше да управлява тоя кораб, да командува.