— Струва ми се, тук работата е в особените качества на руския народ. От всички европейски нации руската се е сформирала на най-обширната територия, при това със суров климат. Тоя издръжлив народ е получил от съдбата награда — способности, силата на които е, струва ми се, в това, че русите винаги се стремят да намерят корена на нещата, да се доберат до главните причини на всяко явление. Може да се каже, че те виждат природата по-дълбоко от нас. Така и с морското изкуство: русинът много скоро почва да разбира езика на морето и вятъра и се справя дори там, дето е безсилен вековният опит.
— Но… — започна високият офицер.
— Но — прекъсна го Кетъринг — поразмислете над нашата среща! Имаме още много време, за да завършим спора преди завръщането ни в Англия.
На разсъмване „Фирлес“ спря един параход, който плаваше от Англия за СССР, и шестимата съветски моряци продължиха своята почивка вече на път към родината.
… Есенното слънце клонеше към залез, когато Илин излезе от корабоводачната кабина. Той знаеше, че до мястото на срещата им с конвоя оставаха всичко два часа плаване. Старшият помощник влезе в коридора и се спря. Цяла тълпа се беше струпала до открехнатата врата, през която долиташе прекрасният тенор на Метелицин. Той пееше същата оная песен, която така беше завладяла Илин в тъмната каюта на потъващия „Котлас“. Само че сега в гласа на Метелицин нямаше звънлива печал:
Илин тихо излезе на палубата. Далече напред в ясното небе се провиждаше една светла ивица — отблясък от близки полярни ледове. Там параходът ще завие на изток.
Адският пламък
Тежките камиони се клатушкаха и глухо бръмчаха сред знойния прах. Трънаците пращяха под грамадните дебели гуми. Горещият вятър духаше под платнищата, съхнеха и се пукаха устните на хората, натъпкани в дъното на камионите под надзора на конвойни с автомати.
Камионите се мятаха насам-натам по пясъчните буци, главите на уморените хора се клатушкаха клюмнали. Дрънчаха и тракаха ключалките на капаците, досадно се пляскаха от вятъра откопчавайте брезентни платнища, зъбчатите колелета на диференциала извиваха безнадеждно монотонна тъжна песен.
На стотици мили околовръст се простираше Голямата пясъчна пустиня на Северозападна Австралия. Камионите се промъкваха към някаква неизвестна цел, скрила се зад сивата прашна завеса на мъглявия хоризонт. Озлобени от тежкия път и горещината, шофьорите упорито препускаха, като форсираха моторите, без да обръщат внимание на ямите и тумбите в безпътната пустиня и без да се церемонят с живия товар, плътно натъпкан в нагорещените железни каросерии.
Ауробиндо седеше между другарите си по нещастие в предпоследния камион, притиснат до хоризонталното ребро на страничния капак. Това ребро като вбесен враг го блъскаше непрекъснато в наболялото рамо. Но мислите на индуса бяха далече. За хиляден път той прехвърляше в паметта си всичко, което го бе довело до тази участ. За хиляден път той се питаше дали не направи грешка, като се съгласи да замени затвора в родината си, Южна Африка, с работата тук, която намаляваше три пъти срока на наказанието му.
Изминаха около два месеца, откакто съдът, който въпреки благоприятните показания на много свидетели, познаващи Ауробиндо от пеленаче, въпреки умелата защита на опитните адвокати, го осъди на три години затвор. Нали беше индус и защитниците му — също индуси…
В затвора, в тишината на килията, той можеше да се отдава безкрай на мислите си. Не мислеше за мъст при спомена за подлото предателство, което го беше хвърлило в затвора, опозорило името му и довело до отчаяние близките му. Ауробиндо разбра, че животът го бе сблъскал с една огромна и безжалостна система, която беше основа за благополучието на другиго, притежаващ власт и сила — с държавата. Онези подлеци бяха само частички, безвъзвратно включени в хода на цялата машина… Той мислеше да се бори срещу произвола на властите с оръжието на интелигентния човек — да противопостави на ума и знанията им, на волята и философията им своя ум и своята философия. А те за един миг приложиха спрямо него груба сила, отнесоха се с него като с долен престъпник. С дълбока скръб Ауробиндо се прощаваше с юношеските си мечти. Той мислеше да върви в живота безстрастен, чист и чужд на всичката му дребнавост, скръб и беднота, постепенно да се усъвършенствува в духа на великите принципи на Веданта. Като се отдръпне от всичко недостойно, като не преследва никакви лични цели освен самовъзпитание, той мислеше, че ще бъде неуязвим за ударите на съдбата. Но целият му живот се сломи още при първото сериозно сблъскване със съдбата подобно на ей тази храстова клонка, току-що затъпкана в пясъка от тежкото колело на камиона.