Те замълчаха, припомняйки си всичко, което бяха изпитали през тия двеста и седемдесет дни на отъпяващ робски труд. Бяха строили път през пустинята, бяха секли ужасно бодливи акациеви храсти — мулга-скреб, — прострени на безбройни мили под безжалостното слънце. Бяха трошили чакъл, чупили камъни, бяха се въртели треперещи и задъхани от умора край ненаситната уста на машината, която приготвяше бетон, бяха копали, копали и копали пясък и втвърдена червена глина, напукана скална почва… Бяха опъвали жици, поставяли стълбове, издигали стени и покриви.
Ауробиндо неволно изви глава наляво, там, където се чуваше равното монотонно бучене на електростанцията и се разливаше в тъмнината сиянието на електрическите лампи.
Там се издигаха огромни масиви бетон, покрити с дебели стоманени плочи — странни и чудовищни постройки с неизвестно предназначение. Малко по-далеч се бяха проточили разглобяеми бели къщи — жилища на току-що пристигналите тук сериозни хора в безупречно бели костюми, на които сякаш съвсем не беше мястото в тази глуха, безлюдна пустиня. Заобиколени с ров, се издигаха ниски здания без прозорци, като че ли херметически изолирани от околния свят. Те подсещаха за нечистата и тайнствена работа, която навярно се вършеше вътре, скрита от дневната светлина и човешките очи.
Инценга и Ауробиндо отдавна вече се опитваха да отгатнат предназначението на тези тайнствени постройки, тъй бързо издигнати в едно отдалечено от целия свят и неудобно за живеене място. Те разбираха, че само съображения на най-голяма тайна и в същото време на опасност са могли да принудят държавата, която пестеше всяко петаче в икономиката и куцаше с двата крака след войната, да предприеме такава работа в сърцето на пустинята.
Зулусът изказа предположението, че парите са може би дадени от друга страна, която не е обедняла, а се е обогатила от страшната война. Това предположение изглежда се оправдаваше: Ауробиндо бе чувал откъслеци от разговорите на пристигналите неотдавна непознати хора — техният говор беше с характерно американско произношение.
Ако двамата осъдени студенти вземаха участие във вътрешната направа на загадъчните здания, площадки и тунели, те щяха да могат по-добре да разберат тяхното предназначение. Но щом зданията бяха завършени в суров вид, цветните работници изгубиха всякакво право на достъп в разположението на градчето. Сега тук нямаше вече работа. Преди три дни повечето работници бяха изпратени на запад, към усамотения морски залив в края на безплодните пясъци. На това място, както узнаха от арестантите, пристигнали оттам, били издигнати високи мачти за радиоантени.
На осъдените студенти оставаше около три месеца каторжен труд. Най-страшното беше вече минало и те излязоха с чест от изпитанието. Някой ден, много по-късно, те ще могат да разкажат какво им е струвало да бъдат безупречни роби, търпеливо и мълком понасящи всякави произволи на началниците си, за да не унищожат с непредпазливо избухване всички усилия, направени за по-скорошно освобождение.
Ауробиндо и Инценга останаха хора, но това не можеше да се каже за всички затворници. Само малцина от тях се задържаха на морална и духовна висота. Това бяха предимно хора, които трябваше да бъдат наскоро освободени. Другите, чийто срок на наказанието беше много по-голям, се пречупваха психически или изпадаха в отчаяние, като се опитваха безсилно да се бунтуват. Простъпките им неизбежно удължаваха срока на наказанието им и нямаше никакъв изход от мрачната бездна.
Инженерът, който ръководеше строежа, заповяда да се отберат четиридесет измежду най-добрите работници за някакво далечно пътуване по море. Ауробиндо и Инценга попаднаха в тяхното число. Избягнаха да бъдат прехвърлени на железопътен строеж и получиха три дни неочаквана почивка. Утре трябваше да напуснат опустелия лагер и да се отправят с камиони към „Осемдесетмилното крайбрежие“, където предстоеше натоварването им на кораб.
Инценга отдавна беше допушил лулата си. Повече тютюн нямаше и зулусът меланхолно смучеше празния чибук. Два дни другарите почти непрекъснато спаха и сега, освободен от мъглата на умората, мозъкът имаше нужда от работа. Зулусът се протегна и седна, като сви нозе под себе си.
— Аз подслушах нещо от разговора между двамата пристигнали инженери. На третия ден ме изпратиха да измия автомобила им… — замислено почна Инценга.
— Нима те разговаряха пред тебе? — усъмни се Ауробиндо.
— Да, тъй беше. Инженерите-американци не можеха да си представят, че едни мръсен и неук негър ще разбере нещо от разговора им. Те не са виновни, ха-ха-ха! — разсмя се зулусът. — Откъде можеха да знаят, че този негър едва не с получил университетски диплом и само поради грижите на техните просветени сродници се е върнал в предишното си диво състояние! Англичаните са напълно прави…