— Разбира се, разбира се — подхвана Инценга, — и без това някой е направил голяма грешка, като е изпратил тук нас, образовани хора. Навярно много голямо е презрението им към нас. За техните чиновници ние сме винаги само глупави, невежи цветни.
— И някой повтаря тази грешка, като ни изпраща там, на мишената. Впрочем навярно сме заслужили това със старанието и тъпотата, които тъй усърдно проявявахме. Но повторната грешка е по-лесно да се забележи — заключи индусът.
— Нищо, остана още малко време — безгрижно отговори Инценга.
Зад червените пясъчни дюни светна синевата на морето. Ауробиндо трепна. След дългия престой в пустинята дъхът на морския простор, влажен и свеж, обещаващ нещо ново и хубаво, беше особено приятен. И наистина връщането към морето беше за Ауробиндо обещание за скорошно освобождение. Как не приличаше то на неговото тръгване от Кептаун в онова ветровито време, във влажния и душен трюм! Тогава морето нищо не обещаваше освен тежки изпитания в далечна страна, освен позорно и унизително съществувание.
Все същите червени пясъчни дюни достигаха до самата вода, губеха се под нея и тя ставаше по крайбрежието мътна, придобиваше мрачен, сив цвят. Само далеч от брега се разстилаха в своето великолепие блестящите тъмносини води на Индийския океан. Вятърът шумеше сред редките казуарини, стари дървета с безлистни нишковидни клонки, прилични отдалеч на ниски борове.
Камионите спряха. Хората се измъкнаха от тях, като изтърсваха гъстия прах и си разкършваха костите. Сержантът, който командуваше работническия отряд, заговори за нещо с офицера, пристигнал с белия военен автомобил. След това групата затворници бързо закрачи надолу по пътя към пристанището. Щом докараните затворници се настаниха върху товара, който изпълваше почти всички помещения на малкия параход, корабът веднага отплава. Изглежда с работата на островите много се бързаше…
Океанът посрещна неволните пътешественици със силно вълнение. Много работници, между които и Ауробиндо, се разболяха от морска болест. Индусът се търкаляше, безмълвен и неподвижен, върху брезента, хвърлен над чувалите с цимент, и почти не разговаряше с Инценга през цялото пътуване, което трая ден и половина. Зулусът беше бодър и здрав. Цели часове той седеше, свил крака под себе си до Ауробиндо, и тихичко тананикаше диво звучащи зулуски военни песни. От време на време Инценга потъваше в дълбоки мисли или чертаеше с нокът по брезента неразбираеми знаци.
Към края на втория ден по суетенето на палубата арестантите отгатнаха, че се приближават към целта. Машината спря и веригата на котвата затрака вече по здрач, когато мъждивите лампички на трюма започнаха да хвърлят забележима светлина около потъмнялото отверстие на отворения люк. Работническият отряд бе изведен на палубата едва на сутринта. Посивели вълни шумяха край кораба и се спускаха към брега. Зората над рифа изгряваше в цялото си тропическо могъщество. Първите лъчи пробиха влажната възмътна омара и внезапно появилото се слънце заля всичко с ярка розова светлина. Леката мъгла се посребри над рифа и той заблестя със седефени оттенъци като изправила се в далечината черупка на чудовищна раковина. Русалков риф… Да, е този час, когато се пука зората, изглеждаше напълно възможно в абсолютната тишина на острова, в дима на бисерната мъгла да се появят приказните зеленооки морски девойки… Наляво, далеч в откритото море, се вдаваше широк нос — ниска скалиста площадка, изравнена от приливите. На две мили откъм западната страна на носа се виждаше бялата лента на прибоя. В дълбочината на малък залив, право пред носа на кораба, се издигаше ниска планина. Нейните оголени скалисти склонове се спускаха към мангровите храсталаци, които тъмнееха в подножието. Вдясно се розовееше широка лента крайбрежни пясъци. Арестантите почнаха да разтоварват кораба. До пояс във вода, олюлявайки се под ударите на вълните върху изплъзващия се изпод краката пясък, хората влачеха до тъмно тежки сандъци и чували, железни прътове и големи макари с жици от лодките до крайбрежната вдатина. На следната сутрин, още в дрезгавината на зората, работата започна отново. Така продължи три дни, докато най-сетне последните сандъци и варели с бензин легнаха на брега пред планината от товари, наредени в правилни фигури. През цялото това време нито едно човешко същество не се приближи до мястото на разтоварването — островът беше съвършено безлюден. Първобитната тишина се нарушаваше само от грохота на лебедките и от непрестанните стонове на търкалящите тежки товари хора, на които пригласяха резките крясъци на морските птици и плискащите се морски вълни.