След неимоверно тежката работа в нажежената пустиня арестантите си отдъхнаха тук по-свободно. Струваше им се свобода и това, че тук нямаше часовои с автомати, бомби и пистолети, които да придружават неотстъпно всяка група. Инценга и Ауробиндо скоро разбраха причината за това „доверие“ към арестантите.
На двамата приятели беше възложено да поставят здрав железен стълб в самия край на рифа, където изравнената от вълните площадка от коралов варовик се покриваше почти е един метър вода през време на прилива. Групата работници довлече буре с цимент, стълб, железни подпори и чук и като остави зулуса с Ауробиндо, запъти се към другия отстъп на рифа. Приятелите упорито дълбаеха камъка, като се редуваха на чука. Стълбът трябваше да се постави и циментира преди прилива и арестантите бързаха с всички сили.
Дупката беше вече на привършване. Инценга и Ауробиндо решиха да се освежат, като се окъпят, и отидоха към края на рифа, само на двеста фута от стълба. Краят на рифа се спускаше тук стръмно в прозрачната вода до двайсетина фута. Дори през люлеенето на вълните ясно се виждаше сребреещото пясъчно дъно. Още не стигнали до стръмнината, приятелите се спряха изплашени. Към тях гледаха множество очи без всякакво изражение, но с всяваща страх настойчивост. Несиметрични опашки, остри тръбни плавници, конусовидни муцуни, ъглести, прилични на цепнатини уста, изпълнени с ужасни зъби — това бяха акули.
Ауробиндо знаеше от географията за поразителното изобилие на акули във водите на Австралия, но реалната картина на това изобилие го изпълни с ужас. Гигантските десетметрови оловносиви тела на хищните риби сновяха напред-назад.
— Каква е тая гад, дявол да го вземе! — възкликна смаяният зулус.
— Така наречените бели акули или акули-людоеди — най-страшната порода — отговори меланхолно индусът. — Ето я нашата стража. Опитай се да бягаш оттук със сал или лодка — ще я обърнат и ще те разкъсат на парчета. Не може и да се мисли за плуване… Ясно е защо нашите началници се къпеха само на плиткия пясък до самия бряг!…
Две страшни твари вдигнаха високо над водата огромните си муцуни и втренчено следяха хората, като пазеха равновесие с опашките си. Зулусът внезапно се преизпълни с ярост. Той откърти с крак голям коралов къс и със сила го захвърли в главата на едната акула. Камъкът удари акулата до окото, но тя не му обърна никакво внимание. Затова пък другата, която плуваше под водата, се преобърна за един миг и хвана падащия към дъното безполезен снаряд на Инценга.
Зулусът плю забавно и се потътри назад.
Другарите работиха до самия прилив и едва когато първите му плясъци зашумяха на рифа, най-после изправиха стълба. Оставаше само да го циментират. Ауробиндо бързо черпеше водата от дупката, докато зулусът бъркаше портландския цимент. Внезапен вик се изтръгна от гърдите на Инценга. Индусът дигна глава и видя нещо незабравимо. Приливът напредваше бавно и на крайбрежната плоскост на рифа имаше вече, около четвърт метър вода; само малката издатина, където работеха приятелите, оставаше като незалято островче. Една десетметрова акула доплува до стръмнината на рифа, скочи, както се движеше, на неговия край, обърна се тежко на една страна и запълзя към стълба, като се извиваше с цялото си тяло и понякога се премяташе от хълбок на хълбок. Косите на индуса настръхнаха. Той хвана другаря си за ръка и се спусна към брега. Но беше вече късно. Между брега и края на рифа повърхността на варовика беше леко вдлъбната, само на някакъв си половин метър. За акулата това се оказа достатъчно. Тя се търкулна в крайбрежната вдлъбнатина и започна да се движи по-бързо. Секунда — и тя се озова между брега и двамата другари. Приятелите се спряха…
Инценга се спусна назад, към стълба, и грабна чука.
— Вземи бормашината! — извика той на индуса. — По-бързо, по-бързо, водата постоянно приижда и звярът не бива да плува свободно!
Ауробиндо огледа морето. Там, зад налитащите пенливи вълни, стърчаха още шест конични муцуни. Отчаянието придаде сили на индуса. Рамо до рамо с другаря си той забърза напред и влезе до пояс в размътената вода. Акулата пропълзя по дъното и се приближи. Под тежестта на тялото й, покрито със здрава грапава кожа, кораловите израстъци скърцаха и пращяха. В разтворената триъгълна уста се плискаха вълни. Хрилните цепнатини пулсираха зад главата, опашката удряше по водата и акулата се извиваше в усилия да хване обречената плячка. Инценга изчакваше, отмерваше разстоянието…
— Ауробиндо, устата! — извика зулусът.
Инстинктивно разбрал какво трябва да прави, индусът пъхна двуметровата стоманена бормашина право в гърлото на страшната риба. Акулата се дръпна, бормашината се изтръгна от ръцете на индуса, но в този момент зулусът подскочи отстрани и с всички сили удари звяра по главата. Двайсеткилограмовият чук с дълга дръжка заби дълбоко твърдата кожа в хрущялния череп. Замаяната риба се замята, като се превърташе от гръб на корем, но много бързо дойде на себе си и наново се спусна към хората. Но другарите бяха вече минали опасната зона и бързо се измъкнаха на сушата, където проклинаха гадната риба, докато дотичаха други работници и войници. Пукотът на автоматите се чуваше в продължение на няколко минути, но това малко подействува на невероятно издръжливата риба. Акулата бе унищожена едва когато над морето се разнесоха гръмовитите избухвания на бомбите.