— Сега, дяволи, можете да почивате! — весело се обърна към работниците помощник-инженерът. — Вие славно работихте през тези два месеца и получихте добри отзиви… Утре ще пристигне нашият параход и ще си тръгнем към дома.
Помощник-инженерът произнесе последната дума с особено удоволствие. Успешно извършената работа обещаваше награда, а може би и повишение по служба. Помощник-инженерът огледа със задоволство приготвените за товарене, сега вече ненужни тук съоръжения, и закрачи към къщичката, за да докладва на главния инженер. Работниците го изпратиха с погледи — едни също весели, други мрачни — и се пръснаха по брега в очакване на обеда; повечето от тях побързаха да се изтегнат в сянката на няколко палми, които се издигаха край ивицата влажен пясък. На тези хора връщането обещаваше само нова принудителна работа, навярно още по-лоша от извършената тук. В края на краищата тук не беше така лошо в сравнение с пустинята. За храната началството, което много бързаше с изпълнението на задачата, не се скъпеше: остатъците военни запаси бяха още големи.
Но за двайсет и трима души връщането от острова щеше да съвпадне с освобождаването им. Край на затворничеството и пред тях — свободен път към далечния дом, към света на предишните грижи и планове за живот, който по-рано изглеждаше потънал в небитието. Инценга и Ауробиндо бяха между щастливците.
Като си подхвърляха шеги един на друг, те се присъединиха към групата, която бързаше към синкавия дим на кухнята. Младостта избиваше в техния мрачен живот подобно на светлозеления кълн, който упорито се бори за слънчева радост в пукнатините на сивите скали. А двамата студенти бяха много млади.
Помощник-инженерът влезе в засенчената с брезенти къщичка, напоена с миризма на ароматен тютюн. Инженерът вдигна към него въпросителен поглед и спря ръката си, която стискаше вечна писалка, върху разтворения бележник.
— Всичко е готово, сър. Може да се изпрати радиограма, че утре напускаме острова. Ако параходът не закъснее, към пладне можем да тръгнем.
— Отлично, Фреди! Аз ще остана тук докрай. Моят катер пристига…
— Ще ме вземете ли със себе си, сър? — попита развълнувано помощникът.
Инженерът размисляше известно време, като въртеше автоматичната писалка с дебелите си пръсти.
— Добре — каза най-после той (и лицето на помощника просия), — вие заслужихте това. Утре, като изпратим парахода, ще се прехвърлим с вас на Клерковия риф. Наблюдателната станция е там. Тук ще останат само уредите, автоматичните фотоапарати и радарът.
— А в оловния блиндаж нима никой не ще остане, сър? — попита предпазливо помощникът.
— Разбира се, не — усмихна се инженерът. — В момента на изстрела… Блиндажът е за по-сетнешните наблюдения върху излъчването…
Помощникът вдигна вежди в знак на разбиране и след като помълча, каза:
— Нашите цветни работиха добре, сър. Те заслужиха отлични отзиви… Особено добри се оказаха един негър и един индус, схватливи момчета. Аз ги пригодих дори и на топографическа работа…
Инженерът трепна неочаквано и помощникът се разтревожи от загрижеността на началника си.
— Ауробиндо и Инценга ли имате предвид, Фреди? Тези двамата, разбира се… — Инженерът остави писалката и посегна към слушалката. Кажете, не сте ли забелязали у тях явен интерес към работата, която извършваме? Отговорете, като обмислите, това е много важно!
— Не, сър… тоест те… — заплете се неподготвеният за такъв въпрос помощник — те само ми се сториха по-способни от всички други. Но за тях нищо не е забелязано и наблюдаващият агент нищо не е донасял… Пък и какво могат те да разберат от нашата работа, тези цветни? Мозъците им не са дорасли… — успокои се помощникът.
Инженерът порови в бюрото си, извади някаква бележка и я задържа в ръка.
— Тъкмо затова сме събрали цветна работна сила, за да осигурим пълна тайна — потвърди инженерът. — Но понякога стават грешки. Тук е особено опасно да се допускат някакви такива… схватливи като тези двамата… И аз изпратих запитване в управлението на лагера. Ето отговора — инженерът размаха бележката. — Ауробиндо и Инценга са студенти от южноафриканските университети.