Инценга и Ауробиндо чуха изсвирванията, когато едва бяха натъкмили фенера. От глава до нозе покрити с кал, измъчени, те се промъкваха назад през грамадното блато. Пот струеше по лицата им, пред очите им притъмняваше, краката им бяха изранени. Ауробиндо пропадна в една скрита яма и затъна до шия в черната, воняща тиня. Зулусът, напрягайки сетни сили, извлече другаря си и се отпусна на купчина лигави корени, струпани край един дълбок ров. Другарите разбраха четирите изсвирвания като сигнал да тръгнат бързо и при все това още цяла вечност се бореха за всеки аршин. Тресавището внезапно се свърши. Щом си поеха дъх. Ауробиндо и Инценга минаха по водата, сетне изтичаха, заобиколиха мястото, дето брегът извиваше, и… замряха. Параходът се виждаше като малка черна лодчица на няколко мили от острова. Светло пушече се виеше над комина му — сякаш корабът се подиграваше над изоставените и им махаше с кърпа. Слисани от случилото се, приятелите учудено се оглеждаха и не чуха веднага шума на мотора. Големият морски катер се гмуркаш и блестеше с огледалните си стъкла на една миля от брега като се насочваше на юг, перпендикулярно на курса на парахода. Инценга и Ауробиндо тичаха по брега, махаха с ръце и яростно викаха. Зад кърмата на катера се вдигна бяла вълна. Малкият кораб се понесе с тридесетвъзлов ход, без да мени курса. Още малко и катерът изчезна в сияещата синева, там, дето до самия хоризонт едва се виждаше малък тъмен купол — съседният остров Клерк.
В Австралийската пустиня беше пред разсъмване. Мракът и тишината още се простираха над съсипаната от слънцето мъртва земя. Но в глухия бункер зад шестметровата стена от бетон, олово и стомана се лееше ярка синкава светлина. Четиринадесет човека нетърпеливо се блъскаха в просторното помещение. Всички чакаха развълнувани. Стените, облицовани с блестящ черен шперплат, бяха осеяни с кръглите стъкла на безбройните прибори. В центъра на едната стена срещу входа матово светеше малко квадратно прозорче, затъмнено от издадена рамка. Под него се издигаше широка вдлъбнатина. Върху нейната наклонена повърхност бяха разположени на четири реда белите бутони на регулаторите и реостатите, копчета и стрелки. Цялото съоръжение напомняше гигантски радиоприемник. В широко кресло пред централното прозорче седеше прошарен човек, който нервно приглаждаше косите си. Над него се беше навел един грамаден американец със златни очила — главният инженер на строежа. Хората, които стояха зад тях, бяха най-видни учени, военни и инженери на двете англосаксонски страни. Сред военните и инженерите явно преобладаваха американците, които се държаха самоуверено, като господари. Англичаните стояха малко настрана и се оглеждаха с отсянка на плахост, като че ли не им беше по сърце тая работа, заради която се бяха събрали тук, в нощната пустиня. На кръглата масичка до креслото, в сандъче от червено дърво под дебело стъкло, бягаше в кръг дълга тънка стрелка на хронометър. Главният инженер не откъсваше очи от нея.
— Заредени са три бойни гнезда — полушепнешком обясняваше на четирима военни ръководещият конструктор. — Честта да пусне първата ракета се пада на… — конструкторът понижи още повече гласа си и назова един знаменит физик, лауреат на Нобеловата премия и член на Кралското дружество. — Втората ракета ще пусне главният инженер, третата — аз.
Главният инженер се изправи:
— Останаха петдесет секунди, господа. Сър, включете екрана и плочата на радиолокаторите…
Светлината угасна. По-ярко изпъкна квадратното прозорче и черното дълго стъкло под него. Стрелките на безбройните указатели напрегнато трептяха, като че ли обхванати от нервни тръпки.
— Нула секунди! — прогърмя гласът на главния инженер.
Тънката ръка, която бледо изпъкваше в отблясъка на осветените циферблати, натисна кръглото копче.
Стрелките на приборите отскочиха в разни посоки. Зданието потрепера, глух, нисък тътнеж проникна през дебелината на стените. Присъствуващите замряха. Зданието продължаваше да потреперва, но тежкият тътен постепенно замираше и се отдалечаваше. Физикът, който натисна пускателното копче, неволно се сви, като си представи какво става вън, на подемната площадка на ужасната машина. Раздаде се тихо звънене. На черното стъкло светна малък квадрат с цифрата „1“. Шумна въздишка на облекчение се изтръгна от гърдите на главния инженер. Още едно звънене — пламна второ квадратче, след него трето, четвърто… Сигнализираха локаторите, нагласени на стълбове, които се простираха на два реда до крайбрежието. Те точно фиксираха момента на прелитане на ракетата над тях, когато металическият й корпус пробиваше незримата преграда радиовълни, простряна на грамадна височина като отвесна плоскост в небето.