— Тя лети, господа! Лети точно по дадената посока! — гордо се извърна към присъствуващите главният инженер.
Ръководещият конструктор в това време работеше със сметачната машина.
— Сигналите на локаторите показват увеличение на скоростта — обяви той. — Само след шест минути ще можем да кажем каква ще бъде максималната. Тогава ще установим момента, когато ракетата трябва да стигне острова.
— Опитът е извънредно сполучлив! — се обади главният инженер. — Серия предварителни опити с по-малки снаряди осигуриха успеха.
Развълнуваните военни, учени и конструктори се придвижиха към масата. Очите на всички бяха вперени в лентата на черното стъкло, осветената част на която бързо се удължаваше. Минаха осем минути. На самия край на лентата пламна цифрата „92“, звънецът прозвъни за последен път и приборът прекрати работата си.
— Ракетата е, над океана — съобщи конструкторът. — След пет минути наблюдавайте локатора на самата ракета.
На екрана се появи мътно трептящо петно. То леко се движеше в разни: посоки съобразно с колебанията на летящата в бездънната глъбина на небето ракета. Малко след това петното потъмня, краищата му се очертаха по-рязко — на екрана изникна тъмно плоско хълмче, увенчано с пирамидално възвишение. Ако в стаята би могъл да присъствува някой от работилите на далечния остров, лесно би познал очертанията на планината на Русалковия риф.
Мрачните ребра на планината заблестяха с червеникави отблясъци. Инценга и Ауробиндо се събудиха. Жестоката тревога не им даваше покой. Надявайки се, че за тях ще се върне някой кораб, другарите спаха на брега на заливчето — единственото, където можеше да се приближи кораб. Но изгряващото слънце осветяваше все същото пустинно море без ни най-малък признак за какъвто и да било кораб.
— Нас ни изоставиха. И нарочно ни изоставиха! — гневно каза зулусът. — Трябва сами да се спасяваме, докато не е късно: та ние сме върху самата мишена и самите сме мишенка. Навярно са забелязали нещо… Ех, колко бяхме глупави, че се съгласихме да дойдем да поставяме фар!
— Ако не бяхме се съгласили, щяха да се разправят с нас по друг начин — спокойно отвърна Ауробиндо. — Но аз все пак мисля, че ще дойдат да ни вземат. Та тук има поставени много прибори. Някой трябва да ги наблюдава…
— Ще ги наблюдава след обстрела — мрачно възрази Инценга. — И боя се, че скоро ще се приготвят да стрелят насам. Спомни си как бързаха нашите началници. Това е лош признак за нас: това значи, че там всичко е готово. Не, трябва да бягаме веднага оттук! Да отидем пак на северната страна на острова — нали ще стрелят оттам. — И зулусът посочи към югоизток. — Струва ми се, че от тая страна имаха охраняван пункт с лодки. Аз май не видях да ги товарят на парахода. Може да са ги забравили или нарочно да са ги изоставили. Храна ще съберем в селището от разните отпадъци и от остатъците в къщурката на инженера — вчера намерихме там достатъчно — и ще се прехвърлим на друг остров.
Ауробиндо се колебаеше. Той много добре помнеше приключението с акулата. Дълбоко в душата си индусът се надяваше, че катерът скоро ще дойде, че са ги изоставили по погрешка. Крайно жестоко би било, ако нарочно са ги изоставили да умрат тук, тях, невинно, осъдените и отработилите старателно и безупречно своето наказание.
— Трябва някой да отиде сам от другата страна. И сам всичко ще узнае. А другият ще остане тук за в случай, че катерът пристигне.
Инценга се съгласи. Предложението на индуса беше разумно. Да иде на север се нае зулусът — той беше великолепен пешеходец и бегач и пътуването трябваше да му отнеме много по-малко време, отколкото на индуса. Инценга, забравил храната, незабавно тръгна на път. Той се изкатери на стръмния склон, превали възвишението и се изгуби от очи. Ауробиндо остана самотен пред пустинното море, на брега на заливчето. Слънцето, беше се дигнало вече високо и започна да пече. Ауробиндо се огледа и забеляза малка долинка, обрасла с гора. Долинката се врязваше в югозападния планински склон и се губеше навътре в него, зад ръба на западното планинско разклонение. Там не бяха извършвани никакви работи и индусът се отправи към долинката с надежда да намери сянка и събере какви да е плодове за ядене. Устието на долинката се оказа затрупано с грамадни камъни и Ауробиндо с мъка се прехвърли през тях. Зад скалите се откри нещо като пещера, на издълбаното дъно на която сред покрити с мъх камъни имаше малко езерце. Отпред се издигаха полегати скатове, обрасли с гъст храсталак. Ауробиндо се вмъкна в прохладната пещера, напи се и се изправи на един плосък камък, за да огледа и избере посока. Той не се безпокоеше за катера: стигаше да се изкатери на скалите и да погледне иззад планинския ръб и пред очите му ведрата се откриваше целият бряг.