— Време е! — рязко извика главният инженер и ръката на учения послушно натисна второто копче.
С невъобразима бързина радиовълните догониха бяснолетящото стоманено чудовище и извършиха сложна работа в неговия механизъм. Изображението на екрана изчезна и пред затаилите дъх зрители екранът засвети с равна матова светлина.
— Ракетата е паднала! — възкликна главният инженер. — Сега ще постъпят съобщенията от наблюдателните кораби и станции.
Ауробиндо забеляза наблизо едно малко дърво с тъмни кръгли листа. Между листата се полюляваха месести плодове. Индусът вдигна глава нагоре. Неповторимо ярка светлина блесна в небето, за миг се разля по синия купол и угаси слънцето. Багри с чудесна чистота и исполинска яркост се сменяха една друга като вълни, летящи с бързината на мисълта. Тая светлина, в която нямаше нищо земно, познато на човека, удари Ауробиндо в очите, проникна в самата глъбина на мозъка му, прониза нервите му с нажежено острие. Индусът падна възнак в пещерата и в същия миг гръмовен свирещ рев разтърси всичките клетки на тялото му и угаси съзнанието му. Ауробиндо не видя как зад скалистия нос се изви един стълб от пясък, вода и пара, приличен на грамадна колона с правилно кръгла форма, издигна се на три мили над океана и сякаш ударил се в небето, започна да се разширява като исполинска гъба. Дръжката на тая чудовищна гъба, дебела две мили, беше плътна на вид, макар че по нейната повърхност се вихреха въртящи се маси нажежени газове и прах. Индусът не усети как над долинката премина грамадна вълна адски пламък, от диханието на която храсталакът по склоновете се изпари, скалите се разпукаха и каменни лавини рухнаха с грохот надолу. Неподвижното тяло на Ауробиндо се просна на дъното на обраслата с мъх пещера, във водата на езерцето.
… Зулусът беше настигнат от взрива от другата страна на планината. Адският пламък не ослепи чернокожия, укрит от зеления горски покров. Тук той беше изгубил всеизгарящата си сила, отхвърлен в небето от планинския склон. Само че вълната от взрива повали дървета, събори Инценга и го обсипа с дъжд от дребни камъни. Страхотният грохот оглуши зулуса, потоци гореща вода рукнаха от небето. Късметът не измени на Инценга. Той се отърва с незначителни драскотини и силни болки в главата. Зулусът изведнъж разбра, че атомен снаряд е улучил острова и първата му мисъл беше за другаря му.
Индусът се намираше от другата страна на планината, там, дето се прояви цялата адска сила на атомния взрив. Като се свести от контузията, зулусът тръгна обратно под неспиращия горещ дъжд. Той беше чел в описания на действието на атомните бомби за следващото смъртоносно излъчване на мястото на взрива, но не мислеше за това и бързаше да помогне на своя приятел… Не мислеше, че може да последва и втори изстрел. Приятелството сега беше по-силно от всички страхове и чувства. То го тласкаше напред, нагоре по стръмния склон, караше го да се прехвърля през купища повалени дървета и грамади остроъгълни камънаци…
Ауробиндо се съвзе от страшната болка, която измъчваше неговите вътрешности. Абсолютен мрак и тишина окръжаваха индуса. Ауробиндо не разбра отведнъж, че е ослепял и оглушал. Но когато ужасната истина проникна в съзнанието на индуса, див, безумен, животински страх го обзе. Целият свят се намери някъде отвъд битието, а той лежеше съвсем безпомощен на дъното на черна бездна, отдето нямаше връщане, но нямаше и смърт. Почвата жареше тялото му като нажежена плоча и Ауробиндо запълзя. Преди минута не можеше да се движи, но сега пълзеше напред и все напред, сляп и обезумял, като раздираше о камъните изгорялата си кожа. Индусът стенеше и викаше, без сам да съзнава това. Така допълзя до морето. Топлата вода му се стори студена, налитащите вълни обливаха презглава индуса, мокрият пясък беше райско ложе след нажежените камъни и мислите на Ауробиндо почнаха да се проясняват.
Сега той знаеше, че е станал първата жертва на новото изобретение — атомната ракета — и знаеше, че му е останало малко да живее. Парещата болка вътре преминаваше в треска, която странно възбуждаше и изостряше мислите. Мозъкът работеше отчетливо, с необикновена яркост, бързина и сигурност в заключенията. Мисълта на Ауробиндо сякаш искаше да се изтръгне от непрогледната тъмница на осакатеното тяло и да се издигне на крилата на мъката, преди да изгасне завинаги.