Там, на мокрия пясък до водата, умираше Ауробиндо. Главата му беше отметната върху коленете на зулуса и широко откритите му очи се бяха вперили в глъбината на високото небе, светлината на което не можеше да проникне в бездната на мрака, обгръщащ умиращия. Ръцете на Ауробиндо конвулсивно се вкопчваха в другаря.
Далечен грохот изпълни небето и мигновено се стопи в далечината. Инценга изумено се огледа. Морето пред него беше тихо и пусто като преди, нищо не бе нарушило страшния покой на обгорените планински скали.
— Всички наблюдателни станции съобщиха, че няма ракета — извести мрачно главният инженер и с отсянка на смущение добави: — Не може да се разбере къде се е дянала. Локаторите показаха нейния нормален полет до деветдесет и втори номер, а над океана ракетата е изчезнала. Или е паднала близо до брега поради някаква повреда?
— Аз предупреждавах, че е извънредно трудно да се вземе точен мерник на такива разстояния — изведнъж проговори малкото човече с разрошени коси, което стоеше малко настрана до стената.
— Е, та ние не сме глупаци! — почти грубо го пресече главният инженер. — Осемдесет опита с по-малки модели…
— Нашият стар спор: аз казвам, че между малкия модел и истинската ракета има грамадна качествена разлика — прекъсна го човечето. — Вашите предишни опити…
— Празна работа! Ей сега всичко ще изясним — не се предаваше главният инженер. — Самият създател на ракетата ще пусне третата! Може би на мене не ми върви, ха-ха!
Стоящото до стената човече скептично поклати глава, но се извърна, като улови злобния поглед на главния инженер.
Земята отново се разтърси, раздаде се звъненето на локаторите. Струпаните на купчина хора със затаен дъх наблюдаваха полета на ракетата. Тя се понесе към океана, но радарният екран не показа очертанията на малката островна планина. Конструкторът прехапа устни. Веждите му ту се свиваха, ту се разпущаха. Най-сетне се реши и натисна копчето, което стоварваше снаряда върху целта…
Първокласният кръстосвач „Принцеса Шарлота“ браздеше с двадесетвъзлов ход сините води. Страшните оръдия се прицелваха в огледалната шир на океана. На траверз на кораба, на половин миля, плаваше друг кръстосвач от същата класа, а далече отдире се виждаше димът на трети. Капитан-комодорът56 Чепин, свил уста в сърдити бръчки, недоволно оглеждаше от мостика спокойното море.
Командирът на кораба излезе от кърмчийската кабина и се приближи до комодора, като се стараеше от височината на своя ръст да гледа почтително късоногия и дебел старши началник.
— Ние радиотелеграфирахме на миноносците вашата заповед, сър. Получено е потвърждение, че са приели телеграмата.
— Добре — мрачно отвърна комодорът, като продължаваше да измерва капитана с недоволен поглед.
— Нещо друго, сър? — внимателно попита капитанът, предугаждайки желанието на началника да поговори.
— Не! Тоя стар галош ни бави! — комодорът кимна назад зад кърмата, към дима на третия кръстосвач. — И без това е отвратително: погнали са ни към Австралия да посрещаме приятелската ескадра на янките…
— Наистина, сър — охотно поде капитанът на кораба, — след почивката на остров Бали… — Лицето на моряка прие мечтателен израз.
Началникът мълчеше и капитанът продължи в същия тон:
— Този остров е мечта. Каква природа, какви красиви жени… — капитанът млъкна и изплашено погледна с едно око към началника: на цялата ескадра беше станал известен несполучливият му роман с една красива малайка.
Комодорът се изчерви и се разсърди още повече.
— Не ме интересуват вашите възпоминания! Заповядвам — дайте сигнал за мъмрене на тоя ленивец Уорбертън! По-голям ход! — викна комодорът, съвсем разсърден.
Капитанът вдигна ръка към козирката, но не успя да се обърне. Случи се нещо невероятно. Далече на северозапад от морето израсна мигновено и безшумно една исполинска, кълбяща се кула. От кулата излитна гигантски бял облак, който се изви в небето и същевременно широко се разпростря настрани, сякаш някой отвори бял чадър с невиждани размери. Страшен рев, тътен, свистене — корабът рязко подхвърли кърмата и се повали на едната си страна. Краката на комодора се мярнаха през перилата на мостика — началникът полетя на палубата. Капитанът се втурна объркан напред, но в тоя миг слънцето се затъмни, нов тъп тласък със страшна сила разтърси кръстосвача, но корабът се изправи. Вой и вопли на ужас се вляха в гърмящата наоколо мъгла, сетне цял океан гореща вода рукна от небето и всичко замлъкна. Капитанът се валяше замаян на мостика. Бавно, едва съзнавайки, че е здрав и читав, капитанът се вдигна на четири крака. От палубата долу се носеше пронизителният крясък на комодора: