— Не зная. — Евенкът поклати глава. — Но тряба има триста километра.
— Така. А до Мойеро — петдесет.
— Не, оттук не бива ходиш Мойеро: праг голям има много. През планина, от онази страна ходи, тогава остане само малък праг.
— През там има ли сто километра?
— Сто, сто двайсет тряба има…
На смърчовия хълм стана съвсем самотно и тихо. Палатката бе изпратена с конете; вместо нея бе направена барака от смърчови клони. Горящият пред кея огън едва димеше под дъжда.
Султанов се събуди през нощта от студ. Цялото тяло го болеше. Не му се искаше никак да стане, струваше му се просто невъзможно да си мръдне ръката. С голямо усилие Султанов се надигна и събуди Чурилин. Чурилин стана бързо, изпи канче гол чай и започна в тъмното да търси късата шурфовъчна кирка, която се търкаляше някъде край огъня.
Пламъкът на огъня заигра, съживен от нова порция сухи дърва. В шурфа, вдълбан в земята вече на два и половина метра, беше съвсем тъмно. Чурилин копаеше с кирката наслуки, като изгребваше глинените буци с ръце и ги слагаше в кофата, която Султанов от време на време издигаше нагоре с въже.
Боейки се от наводняване, геолозите не разтапяха леда с огън, а предпочитаха мъчително бавната, но по-сигурна работа в замръзналата почва. И без това една четвърт от ямата беше вече пълна с вода и всеки удар на кирката се придружаваше с шумно плискане.
На Чурилин му се струваше понякога, че работи свит в тази тясна и влажна яма вече много години. А и от дълго време вече той само слуша глухото кънтене на скалата и дрънкането на кофата и рови с издрани, отекли пръсти рядката ледена кал.
— Стига ви толкова, изкопахте вече двайсет и пет кофи! Сега е мой ред! — извика отгоре Султанов тъкмо в момента, когато Чурилин почувствува, че не ще може вече да вдигне кирката.
Той се измъкна от шурфа, като се опираше в стените с крака и ръце, и се отпусна тежко на мократа глина.
Султанов изчезна в ямата и оттам се чу неговият заглушен глас:
— Добра работа сте свършили! Пък сте и силни, Максим Михайлович! Още четвърт метър остана, дрънкат вече малки камъчета… Не, надолу е пак глина.
В същото време Султанов усети, че глината е вече малко по-друга: плътна както преди, сега тя се отделяше на едри късове; упоритата лепкава жилавост беше изчезнала.
Чурилин измъкваше кофа след кофа и купът извадена глина постоянно растеше. Дългата есенна нощ вече преваляше, когато Султанов извика слабо и дрезгаво от шурфа:
— Излязоха камъни! Има един голям, дърпайте!
Последната кофа се стори на Чурилин невероятно тежка.
Той извади лепкав, студен и тежък къс скала и го разби край огъня с чука си.
В трепкавата светлина на пламъка тъмната матова скала не се отличаваше по нищо от омръзналите им през време на пътуването диабази.
— Е, какво? — попита нетърпеливо отдолу Султанов.
— Не зная, тъмно е — отговори Чурилин, който не желаеше да огорчава другаря си, и хвърли каменните късове върху купа изкопана глина. — Излизайте, Трябва да поспим. Шест часа е, скоро ще се съмне.
Искаше им се да спят, да спят. Но времето течеше неумолимо. В девет часа двамата геолози бяха вече на крак и приготвяха оскъдна закуска.
— Колкото и да е тежка работата, трябва да намалим порциите — каза мрачно Чурилин. — В чувала има съвсем малко брашно.
Султанов се усмихна и замълча. След това вдигна канчето с чай и тържествено издекламира:
— „Очаква ни сигурна смърт… и който ни прати на подвиг ужасен — сърце няма в своята гръд…“
— Още по-ужасно е, че никой не ни е изпратил. И няма на кого да се оплачем.
— Да, дявол да го вземе, кой всъщност ни задържа тук? — каза тихо Султанов и отпусна глава.
Другарите се затътриха бавно към шурфа. Изведнъж Султанов впи здраво пръсти в лакътя на Чурилин:
— Максим Михайлович, жълта пръст!
Отгоре на купа извадени скали имаше късчета от някаква особена, зърнеста и в същото време плътна глина с ръждивожълт оттенък. Чурилин побърза да вдигне разцепения през нощта камък. Беше тежка, мазна на пипане синьо-черна скала. Външният пласт на камъка беше мек и с по-светъл, синкавосив оттенък.
— Вода, Арсений Павлович, повече вода! — прошепна Чурилин. — Ето, ще вземем от наводнения шурф. Излейте чая, да върви по дяволите. Трябва ни и втора кофа. Вие започнете да промивате жълтата пръст, пренесете я на улея, а аз ще се заема с каменните отломки.
— Нима… — започна Султанов.
— Почакайте! — рязко го прекъсна Чурилин.
Без да бърза, сякаш никак не се вълнуваше, Чурилин се зае да промива всички намерени късчета твърда черна скала, като чистеше рохкавите корици и калта.