— Ей, насам! Всички под съд! Сигналистите! Капитанът!
След няколко минути всички се опомниха. Комодорът беше отнесен в кабината; зенитната артилерия беше готова за бой. Силното радио на кръстосвача прогърмя по целия свят, известявайки за чудовищно нападение. През облаците мъгла и пара святкаха припламванията на изстрелите и се чуваше грохотът на, оръдията — вторият кръстосвач биеше по неизвестния враг.
В дълбочината на бетонното прикритие се разгаряше научен спор. Третата ракета също не бе попаднала на острова и не бе отбелязана от наблюдателните станции. Главният инженер беше загубил значителна част от своя апломб, но го очакваха, бедния, и още по-големи неприятности. В разгара на спора, когато огромният противник на инженера бе убедил всички, че прицелването още далеч не е разрешено от конструкторите на ракетата, телефонът зазвъня.
Конструкторът грабна слушалката, изруга и внезапно побеля. Той повика настрана главния инженер и запъвайки се, започна да му шепне:
— Ескадрата на комодор Чепин… е близко… Изглежда, че сме потопили крайния им кораб… двеста мили далече от целта…
Главният инженер омекна. Той постоя около една минута неподвижно, като въртеше неопределено ръката си, сетне с отпаднал глас обяви привършването на опитите.
Инценга внимателно свали от коленете си главата на индуса и бавно се дигна, като изопна вдървените си крака. Той отнесе тялото на приятеля си на по-високо място на брега и коленичи, прощавайки се с верния си приятел.
— Бедни Ауробиндо — тихо каза чернокожият, — колко бързаше ти да ми изкажеш предсмъртните си мисли!… Ти не знаеше и няма вече да узнаеш, че същото това, само че много по-ясно и по-подробно е написал далеч на север, в Русия, преди четиридесет години Ленин…
Боботене на мотор прекъсна размишленията на Инценга. Катер плаваше с пълен ход към скалистия нос. Мълниеносна догадка мина през главата на чернокожия. Той падна на пясъка, лежешком изчака приближаването на кораба, приповдигна се, махна с ръце, отново падна и запълзя към водата срещу катера.
„Затворникът Инценга, намиращ се на острова заедно с други осъдени в момента на избухването на ракетата, е претърпял тежка контузия, която го е лишила от слух и говор. Освен това казаният затворник дава признаци на поражение и на други мозъчни центрове, изразяващи се в частична загуба на паметта и способността да пише, макар че във всичко останало е жизнеспособен. По всяка вероятност болният скоро ще загине от биологичното действие на излъчването на атомния взрив, още повече че намиращият се с него на острова друг затворник е умрял преди пристигането на кораба. Поради състоянието си затворник Инценга не представлява никаква опасност по отношение на секретното ви запитване №32—94—76/2. Инценга може да бъде освободен и преместен в цивилна болница, докато ще може да се върне в родината си…“
Началникът на лагера отмести заключението на медицинската комисия и подписа лежащия пред него документ.
Инценга излезе на палубата и се спря до перилото. Свежият вятър буйно и волно се носеше над морето, изтръгваше пяната от гребените на мрачните вълни. Енергия преизпълваше силното тяло на зулуса и той нетърпеливо очакваше края на пътуването. Военните песни на зулуския народ сами се изтръгваха от широките му гърди, могъщите му ръце здраво се държаха за перилата. Инценга се овладя, запуши лула и започна да обмисля своята реч пред конгрес, на защитниците на мира.
Зулусът пътуваше за конгреса на приятелите на човечеството, на обикновените хора — черни и бели, жълти и червенокожи. Пътуваше, за да открие на борците за мир новия злобен план на враговете на човечеството.
Автобиографична бележка57
Роден съм на 22 април 1907 година в село Вирица, Ленинградска област.
Отначало бях шофьор и моряк, след това постъпих в Академията на науките в СССР, дето минах всички стадии на подготовка за научна дейност — от лаборант до завеждащ лаборатория. По образование съм минен инженер, постепенно станах палеонтолог-специалист по гръбначните от миналите геологични времена, и получих степента доктор по биологически науки (1941) и званието професор по палеонтология (1943). И досега работя като завеждащ лаборатория на низшите гръбначни в Палеонтологичния институт при Академията на науките на СССР в Москва. Участвувал съм в двадесет и осем експедиции до Урал, Задкавказието, Средна и Централна Азия, Източен Сибир, Якутия и Далечния изток, от които съм ръководил двадесет и две. Написал съм над седемдесет научни труда, публикувани в СССР и в чужбина. За научни постижения съм удостоен със Сталинска награда II степен (1952) и награден с ордените на Трудовото червено знаме и Почетния знак.
57
Тази автобиографична бележка е изпратена от автора по молба на издателството ни специално за настоящото наше издание.