— Каква каша…
— Как е могъл, Джералд? Какво да направим? Не трябва ли да отидеш до Флорида и да се опиташ да му набиеш разум в главата?
Очакваше той да застане на нейна страна, ала Джералд поклати глава и я погледна тъжно.
— Не бива да се месим, Иви. Не е правилно да се съюзим с Джули. Той ни е син.
Известно време тя пренебрегваше съвета на съпруга си. Всяка вечер говореше със снаха си по телефона и двете обмисляха как да накарат Теди да се върне у дома. Накрая обаче Джули започна да я възприема като част от Теди. Напоследък Ивлин виждаше внучките си все по-рядко. Джули дори нямаше желание да разговаря с нея.
Погледна часовника на бюрото на Джералд. Теди щеше да пристигне в един часа. Разполагаше с по-малко от четири часа, за да купи месо, цветя, торта, да сложи обяда във фурната и да се преоблече.
— Трябва да излизам, мили — напомни му тя. — Няма да се бавя.
Джералд тръгна към нея и отпусна ръце на раменете й.
— Каквото и да ни поднесе този ден, ще се справим.
Тя му се усмихна топло.
— Знам.
Няколко минути по-късно тя запали колата изпълнена с надежда. Щеше да се постарае да мисли положително. Не биваше да предизвиква бедите, като се отчайва. Седмица преди Теди да се обади, тя бе убедена, че той никога няма да се върне. Ето че много скоро щеше да си дойде. Един ден щяха да си спомнят за това като за мрачен период. Мъжете допускаха грешки и когато молеха за прошка, жената им я даваше. Случваше се всеки ден.
Позволи си да се наслади на свежото есенно утро. Листата пожълтяваха и дърветата в целия град се бяха обагрили в оранжево, червено и златно. Ивлин си напомни, че не бива да се заглежда дълго, докато е зад волана, да не би да кривне от пътя.
Бяха благословени с 12 140 квадратни метра гора в Белмонт Хил, къщата бе разположена далече от пътя, а в далечината искреше езерце. Целият имот бе сякаш създаден за есента — жълтите листа изглеждаха прекрасно на фона на тухлената къща, скорошните дъждове бяха придали наситенозелен цвят на тревата, а момчетата от „О’Мали Лендскейпинг“ бяха окосили преди два дни. Високите люлякови дървета и рододендроните бяха прецъфтели отдавна, но още бяха зелени и изпъкваха добре. Преди години тя засади целогодишни растения, зеленчукова градина и рози отзад. Много обичаше да се занимава с градината. Веднъж в седмицата работеше като доброволец в „Арнолд Арбъритъм“ и влизаше в ролята на гид към учебна програма, организираше ежегодно благотворително събитие за набиране на средства с екскурзии до исторически домове в Масачузетс, включително и нейния.
Ивлин постави пликовете на Джералд на съседната седалка, до списъка с покупките и чантата, и отвори прозорците, за да влезе малко въздух. По радиото пуснаха мелодия, която тя познаваше и харесваше — симфонията „От новия свят“ на Дворжак. Усили звука, докато шофираше по дългата алея към улицата.
Първо се отби в пощата и пусна пликовете на Джералд. Те бяха за звукозаписно устройство. С парите, които беше похарчил за марки, можеше да си купи такова, но това нямаше значение.
В центъра на града намери свободно място за паркиране пред книжарницата. Събра си нещата, пресече Ленард Стрийт и тръгна към Сейдж Маркет, малко по-надолу. Тъкмо стигна, когато се натъкна на Бернадет Хопкинс, стиснала за ръка момиченце с плитки. Бяха минали десет години. Бернадет беше трупнала няколко килца на талията и корема, косата й беше тупирана, но бебешкото й излъчване не се беше променило ни най-малко. Ивлин не забравяше учениците си. Много от тях бяха чудесни и продължаваха да поддържат връзка с нея. Години след като им беше преподавала, те я канеха на сватби и изпращаха десетки коледни картички със снимки на бебетата си, които тя пазеше в кутия на тавана.
— Госпожо Пиърсол! — повика я Бернадет и се обърна към момиченцето. — Роузи, това е госпожа Пиърсол. Беше любимата ми учителка в гимназията.
— Вече можеш да ми казваш „Ивлин“ — усмихна се тя.
— В никакъв случай. Не мога.
Ивлин се разсмя. Много често чуваше този отговор.
— Да не би да си дошла при вашите на гости?
Бернадет кимна.
— Братовчедка ми от Нютън си има бебе.
— Къде живееш сега?
— В Кънектикът. Дариън, съпругът ми, е оттам. Запознахме се в колежа — той беше в „Нотр Дам“, а аз в „Сейнт Мери“, разбира се. — Обърна се към детето. — Госпожа Пиърсол ми написа препоръчително писмо.
Ивлин стисна устни. Едва ли момиченцето се интересуваше от подобни неща. Може би Бернадет просто искаше да подскаже, че помни това.