Франсес прокара пръст по новите реклами за меден месец. Други жени не спираха да мислят за онова, което следваше. Нямаха търпение да си намерят партньор, сякаш бракът носеше великолепие. При Франсес беше обратното. Излизаше на вечеря или на танци с нов мъж и прекарваше чудесно. След това обаче, когато се прибереше и си легнеше, сърцето й се свиваше от страх. Ако излезеше с него отново, можеха да излязат и трети път. Накрая щеше да се наложи да го заведе у дома, за да го запознае с родителите си. После пък той щеше да й предложи и тя, също като останалите работещи момичета преди нея, щеше да изчезне, за да се потопи в света на майчинството и изолацията.
Веднъж Дороти й разказа, че любимият й Джордж се върнал от Първата световна война и се оженил за щерката на месаря. Тогава подхвърли нещо остроумно, което Франсес имаше чувството, че е казвала и преди.
— Ударът — прецизен като от месарски сатър — беше доста смекчен от мисълта, че в дамския клуб по реклама все още ме харесват.
Франсес не можеше да си представи Дороти с разбито сърце. Беше твърде самостоятелна, твърде умна и находчива за подобен капан. Ами ако въпросният Джордж се беше върнал, беше поискал ръката й и я беше скрил в някоя малка къщичка? Щеше ли да се побърка от скука за няколко седмици?
Бащата на Дороти беше Джей Би Дигнам, пионер в рекламата, вестникар, починал, когато тя била на двайсет. Оттогава тя се издържаше сама, както и милата си майка. Известно време живееха в Суортмор, Пенсилвания, а сега се бяха настанили в „Хотел Парксайд“, пансион с мебелирани стаи в Грамърси, Манхатън. Франсес не беше сигурна как Дороти успява да се справи.
След пет години в „Еър“ служителят получаваше медал с мотото на фирмата: „Упорството неминуемо води до успех.“ Винаги когато зърнеше медала на нечие бюро, Франсес си казваше: „Чудесни думи. Ако бяха подплатени с малко пари, щеше да е върхът.“
Служителите на „Еър“ си имаха поговорка: „Страхотно място за работа, стига семейството ти да може да си позволи да те изпрати там“.
По-голямата част от детството си Франсес беше прекарала във Филаделфия, животът й беше приятен, но без каквито и да било екстравагантности. Семейството имаше една прислужница, девойката Албърта, която я научи да прави пай и й сплиташе косата. Бащата на Франсес, син на ирландски имигранти, работеше като бригадир в склад за въглища. Майка й също беше с ирландски корени, но семейството й се беше установило в Канада, където бяха постигнали неподозирани успехи в строителството и бяха издигнали небостъргачи в цяло Онтарио. Семейство Пигът бяха известни там, докато в Щатите никой не беше чувал за тях. Майката на Франсес обичаше да изтъква, че за американците Канада е същото като Занзибар, защото всичко, което знаеха за нея, изфирясваше, щом преминеха границата.
Баща й изгуби работата си в началото на Депресията. Наложи се да освободят Албърта. Накрая се преместиха на север, в Хамилтън, родния град на майка й. Тогава Франсес беше на петнайсет. Остана там, докато навърши двайсет, когато по-добрите времена ги отведоха у дома. При завръщането си в Пенсилвания родителите й купиха фермата „Лонгвю“, просторен имот в Мидиа, където сега отглеждаха кози и коне.
Като тийнейджърка й се стори неимоверно трудно да изостави приятелите си и да се сближи с братовчедите си от рода Пигът, свикнали на изключителен лукс. С течение на времето обаче хареса живота си в Канада.
Там се сближи много с баща си, тъй като и двамата бяха аутсайдери. Франсес беше единствено дете и дори баща й да беше искал момче, както повечето мъже, никога не го показа. Държеше се с нея така, сякаш не беше нито момче, нито момиче, ами единствената за него, любимото му дете. Всичко, което Франсес искаше да направи, за него беше върхът. Ако тя не харесваше нещо и искаше да го зареже, той нямаше нищо против. Беше я спасявал от котилиони и светски събирания, от уроци по танци, които бяха съдбата на всичките й братовчедки.
Франсес обичаше да пише разкази. Той ги чеше, а след това й казваше забележките си.
— Ти не си редактор — скара му се веднъж майка й. — Ти си й баща. Защо просто не кажеш, че разказите са прекрасни?
Франсес обаче очакваше с нетърпение критиката му. Така похвалите му й се струваха по-сладки. В тези моменти тя се чувстваше като истински писател.
На шестнайсет, когато беше още в гимназията, тя си намери работа в общинския вестник в Онтарио и пишеше за колонката, посветена на пазаруването. Излизаше и продаваше рекламите, пишеше ги, изкарваше по четирийсет и пет долара на седмица в разгара на Депресията. Този факт разпали огъня в нея — обичаше да пише и да продава. Най-много обаче обичаше парите, които получаваше. Баща й се гордееше с нея.