Франсес си казваше, че времето, прекарано в Канада, я е подготвило добре за работата в „Еър“. Президентът на компанията, Хари Батън, издигнал се съвсем сам, предпочиташе да назначава на работа богати момчета, завършили престижен колеж от Бръшляновата лига, като слабостта му бяха възпитаниците на „Йейл“. Имаха и доста клиенти, завършили там, с фамилии като Понт и Рокфелер. Франсес беше единствената в творческия отдел без диплома от колеж, но се държеше със същата самоувереност като останалите и не допускаше никой да разбере това.
Батън обичаше да се хвали, че в „Еър“ има служители от всички четирийсет и осем щата.
„Протестанти от всеки щат — помисли си Франсес. — Браво, страхотно постижение!“ В агенцията не гледаха с добро око на католиците, а за назначаване на евреи и дума не можеше да става. Всъщност всички агенции действаха така. Тя с нищо не издаваше, че е католичка, обаждаше се, за да съобщи, че е болна, един път в годината на първия ден от Коледните пости.
Четири години в агенцията преминаха неусетно, а всяка Коледа баба й се тревожеше все повече кога Франсес възнамерява да се установи, да има собствено семейство. Родителите й бяха по-възрастни от общоприетото, когато се бяха оженили през 1911-а, след като се запознали случайно на Таузанд Айлъндс. Майка й била на двайсет и осем, а баща й — на трийсет. Минали още четири години, преди да се роди Франсес. Майка й още помнеше както въпросите, така и тревогите на по-възрастните роднини — все повтаряли, че се е омъжила твърде късно. Била изчакала прекалено дълго за деца. Тези критики я бяха наранили дълбоко. Дълго отказваше да занимава Франсес с подобни въпроси. Когато дойде време за натякване, се оказа прекалено късно, тъй като Франсес навърши трийсет и две — очевидно възрастта, когато всички вдигаха ръце. И така, тя се превърна от късно разцъфнала девойка в прецъфтяла стара мома. Бе истинско облекчение да престанат да я притискат и тормозят.
Тя работеше за най-влиятелната рекламна агенция в света. Работата й беше по-вълнуваща от мъжете, които познаваше. Дори трудностите — да стои до късно, да се притеснява, че няма да доизкусури нещо — дори това беше част от тръпката.
Тя, разбира се, беше забелязала иронията: неомъжено момиче с невероятен талант убеждаваше двойките да се сгодяват.
Когато постъпи на работа в „Еър“ през четирийсет и трета, сто и трима от служителите бяха заминали на война — десет процента от агенцията. Единствените клиенти, които бяха привлекли през това време, бяха компания „Боинг Еърплейн“ и американската армия. Рекламите на луксозни стоки се възприемаха като нещо вулгарно. От юни 1942-ра до септември 1943-та рекламата за „Де Беерс“ беше ограничена до популяризиране приноса на компанията в доставката на индустриални диаманти по време на войната. След това рекламата на бижута бе подновена, но те стъпваха на пръсти. През 1945-а Франсес създаде нова кампания, каквато не беше пускана в американско списание. Рекламите отразяваха сватбите на американски войници, които се връщаха към обикновения, мирен живот и момичетата, които бяха оставили в началото на война. На тях се виждаха истински церемонии, бяха отразени истински истории за различни двойки. Същевременно се даваше важна информация за диамантите.
По време на войната „Еър“ често използваше жени. По необходимост наемаха момичета, и то не само като чиновнички и стенографки, но и на ръководни длъжности. Долорес беше в бизнес отдела, а Сали в медийния отдел. Две жени работеха в счетоводството, а Дороти се занимаваше с връзки с обществеността.
Творческият отдел разчиташе на тринайсет мъже и три жени. Задължение на дамите беше да представят женската гледна точка, когато се създаваха кампании за продукти, предназначени за нежния пол.
От „Де Беерс“ не се интересуваха от предпочитанията на Франсес. Вместо това тя изучаваше колегите си, приятелите си и съквартирантките си. Какво искаха най-много? Това беше лесна работа — искаха брак. От какво се страхуваха? Страхуваха се да не останат сами. Войната бе допринесла и за двете. Тя се опита да се възползва и от двата отговора. Опита се да подчертае, че диамантът ще предотврати трагичния изход. „Годежният диамант на пръста й е бистър като сълза, но в него няма тъга. Също като очите й, в него има обещание за хладни утрини заедно, за богат, пълноценен и спокоен живот. Прелестната увереност, която той носи, заслепява всички часове на очакване, искри от радост, зареден е с безценната надежда за бъдещия им живот.“