В повечето случаи рекламите привличаха мъжете, тъй като те щяха да купят диамантен пръстен. Пускаха доста интересни реклами за господата — посветени на добрия вкус и постиженията, които се разкриват благодарение на пръстена, който подаряват на любимата жена, макар да не притежаваха нито едното, нито другото.
Една вечер, по време на войната, приятелка на Франсес си спомни, че в писмо любимият й признал тревогата си какво ще стане с нея, ако той не се върне. Бил уплашен колко е кратък животът и Франсес веднага се възползва от тази мисъл, убедена, че и други мислят като него. Затова написа: „Малцина могат да създадат град, да дадат име на нова звезда, да разбият атома. Малцина издигат за себе си толкова висок паметник, че бъдещите поколения да го сочат отдалече с думите: «Погледни, това е нашият баща. Прочети името му. Това е неговото наследство.» Диамантите са най-трайното свидетелство, което един мъж може да остави за личния си живот.“
Всичко това бе много двусмислено и жестоко. За Джери Лок обаче беше великолепно.
За момент Франсес затвори очи. Трябваше да поспи поне малко, за да не изглежда ужасно на сутрешната среща. Какво да прави обаче с ключовата фраза? Подреди няколко списания на пода във формата на ветрило, всичките отворени на реклами, писани от нея.
Във „Вог“ прочете: „Всеки път, когато сложите диамантите си, те блестят неустоимо. Притежават неподвластен на времето чар, който отразява всяка промяна в модата.“
В „Колиър“ бяха публикували следното: „Носете диамантите си също както нощта носи звездите си, вечни и неподвластни на времето… защото красотата им е непреходна.“
В „Лайф“ видя: „В годежния диамант на пръста й спомените ще блестят вечно.“
Очевидно бе прекалила с идеята за вечността. Затвори очи и се помоли.
— Господи, умолявам те, прати ми няколко кратки думички.
Надраска нещо на един лист, взе го в леглото и го постави на нощното шкафче. Легна си облечена, без дори да се пъхне под завивката, и заспа дълбоко и спокойно.
След три часа я събуди будилникът и първата й работа бе да погледне написаното. „Диамантите са завинаги.“
Реши, че ще свърши работа.
Щом стъпалата й докоснаха голия под, тя чу, че Ан е тръгнала към банята. Съквартирантката й едва намираше търпение да дочака годежа си.
Франсес закуси бързо и взе душ. Облече кафява рокля с дълги ръкави, без дори да се погледне в огледалото. И без това то обикновено й носеше разочарование: полегати, широки бузи, глуповата усмивка. Беше излизала с мъже, които я наричаха хубава, но тя знаеше истината. Стърчеше над повечето момчета в офиса. Беше напълно неподходяща за времето си, когато представителките на нежния пол трябваше да са скромни, тихи и дребнички.
Качи се на влака до центъра, стиснала листчето, на което бе написала снощната идея. Стигна на Уошингтън Скуеър и забърза към сградата на „Еър“. За малко да закъснее.
През 1934-та, когато светът бе почти напълно разорен, „Н. У. Еър енд Сън“ разполагаха с достатъчно пари, за да построят централа на деветнайсет етажа точно срещу старото кметство. Сградата беше великолепна, от варовик от Индиана, в стил ар модерн.
Тя беше толкова горда, когато баща й дойде на обяд и подсвирна.
— Боже, Мери Франсес! Това е невероятно.
Използваше цялото й име единствено когато искаше да подчертае нещо важно.
Тя отвори внушителната медна врата на сградата, толкова тежка, че когато духаше вятър, човек едва успяваше да я открехне. Стените на фоайето бяха облицовани с мрамор. Бяха класически, но не изглеждаха нито натруфени, нито безвкусни. Също като самата фирма „Еър“.
Портиерка на средна възраст седеше зад старо бюро непосредствено до вратата.
— Добро утро, госпожо — кимна тя.
— Добро утро.
Франсес застана пред асансьора и се опита да му внуши да пристигне по-бързо.
Най-сетне вратата се отвори и пред нея застана русата служителка, която обслужваше асансьора, с колосана униформа и бели ръкавици.
— Десетият етаж ли? — попита тя, както всяка сутрин.
Франсес кимна.
Обземаше я гордост в подобни незначителни моменти — човек, за когото не знаеш абсолютно нищо, знае нещо конкретно за теб. Все още потръпваше от вълнение, че може да каже на всяко такси във Филаделфия да я откара в „Еър“ и шофьорите до един знаеха къде се намира.